— Крисчън. Аз… — Тя млъква, гласът й пресеква, но поне не отдръпва ръка от моята.
— Ана, моля те. Трябва да поговорим.
— Крисчън, аз… моля те… плаках толкова много — прошепва тя и думите й, щом я виждам как се опитва да преглътне сълзите, пронизват онова, което е останало от сърцето ми.
— Недей, любима, недей. — Подръпвам ръката й и преди тя да се усети я прехвърлям в скута си и я прегръщам.
О, какво удоволствие е да я усетя до себе си.
— Нямаш представа колко много ми липсваше, Анастейжа. — Тя е толкова лека, толкова крехка, че имам желание да изкрещя от безсилие, но вместо това заравям нос в косата й, пленен от опияняващия й аромат. Той ми напомня за по-щастливи времена: овощна градина през есента. Смях у дома. Блеснали очи, пълни със смях и готовност за лудории… и желание. Сладката ми Ана.
Моя.
Отначало тя е напрегната, но след секунда се отпуска на гърдите ми, главата й е на рамото ми. Окуражен, аз рискувам, затварям очи и я целувам по косата. Тя не се опитва да се измъкне и усещам как ме залива облекчение. Копнея за тази жена. Но трябва да съм внимателен. Не искам да побегне отново. Прегръщам я, наслаждавам се на усещането й в ръцете ми, както и на този простичък миг на тишина и спокойствие.
Той обаче е съвсем кратък — Тейлър стига до хеликоптерната площадка в центъра за отрицателно време.
— Ела. — С неудоволствие я измествам от скута си. — Стигнахме.
Удивени очи търсят моите.
— Горе има хеликоптерна площадка. — Тя как си мислеше, че ще стигнем до Портланд? Щяха да ни трябват поне три часа с автомобил. Тейлър й отваря вратата, а аз слизам от моята страна.
— Трябва да ти върна кърпичката — обръща се тя към Тейлър със срамежлива усмивка.
— Задръжте я, госпожице Стийл, с най-добри пожелания.
Какво, по дяволите, става между тях?
— Девет? — прекъсвам ги аз, не само за да му напомня по кое време да ни вземе от Портланд, но и за да спре да говори с Ана.
— Добре, господине — отвръща тихо той.
Така де. Тя е моето момиче. Кърпичките са моя работа, не негова.
Връхлита ме спомен как тя повръща на земята, а аз придържам косата й. Тогава й дадох кърпичката си. Така и не си я получих. По-късно същата нощ я наблюдавах как спи до мен. Може все още да е у нея. Може все още да я използва.
Престани на мига, Грей.
Поемам ръката й — вече не е студена, но все още е хладна — и я въвеждам в сградата. Когато стигаме до асансьора, си припомням срещата в „Хийтман“. Онази първа целувка.
Да. Онази първа целувка.
Мисълта събужда тялото ми.
Само че вратите се отварят, разсейват ме и аз с нежелание я пускам, за да влезе вътре.
Асансьорът е малък и вече не се докосваме. Аз обаче я усещам.
Усещам я цялата.
Тук. Сега.
По дяволите. Преглъщам.
Дали е защото тя е толкова близо? Потъмнели очи се вдигат към моите.
О, Ана.
Близостта й ме възбужда. Тя поема дълбоко дъх и свежда поглед към пода.
— И аз го усещам. — Посягам отново към ръката й и галя с палец кокалчетата й. Тя вдига поглед към мен и бездънните й очи се замъгляват от желание.
Мамка му. Желая я.
Тя прехапва устни.
— Моля те, Анастейжа, не си прехапвай устната. — Гласът ми е нисък, пълен с копнеж. Винаги ли ще я желая по този начин? Искам да я целуна, да я притисна към стената на асансьора както при първата ни целувка. Искам да я изчукам тук и отново да е моя. Тя мига, устните леко разтворени, и аз потискам стон. Как го прави? Изважда ме от релсите с един поглед. Свикнал съм да контролирам — и на практика ми текат лигите по нея, защото зъбите й се забиват в устната. — Знаеш какво ми причиняваш. — А в момента, любима, искам да те взема в този асансьор, но ти едва ли ще ми позволиш.
Вратите се отварят и нахлулият студен въздух ме връща към настоящето. На покрива сме и въпреки че денят е топъл, вятърът се е усилил. Анастейжа потръпва до мен. Прегръщам я и тя се сгушва. Струва ми се толкова слаба, дребното й телце пасва съвършено под ръката ми.
Виждаш ли? Пасваме си съвършено, Ана.
Излизаме на хеликоптерната площадка и тръгваме към „Чарли Танго“. Роторите вече се въртят — хеликоптерът е готов за излитане. Стивън, пилотът ми, се втурва към нас. Стискаме си ръцете, аз продължавам да прегръщам Анастейжа.
— Готов е за излитане, господине. Оставям го във ваши ръце — провиква се той над бумтенето на двигателя.
— Проверено ли е всичко?
— Да, господине.
— Ще го прибереш към осем и половина, нали?