По дяволите. Съсредоточи се, Грей. Тя извръща поглед и прикрива усмивката си, свежда очи към покрайнините, които прелитат под нас, докато проверявам курса. Всичко е наред, на път към Портланд сме.
Тя мълчи и от време на време я стрелвам тайно с поглед. Лицето й е озарено от любопитство и почуда, докато разглежда пейзажа долу и опаловото небе. Бузите й са нежни и блестят на вечерната светлина. Въпреки че е бледа и има тъмни кръгове под очите — доказателство за страданието, което съм й причинил, — тя е зашеметяваща. Как можах да я оставя да си тръгне от живота ми?
Къде ми беше умът?
Докато се реем над облаците в нашия балон, високо в небето, оптимизмът ми нараства и тревогите от изминалата седмица се разсейват. Постепенно започвам да се отпускам, наслаждавам се на спокойствие, което не съм усещал откакто тя си тръгна. Мога да свикна с това. Бях забравил какво задоволство изпитвах в нейната компания. Освен това е освежаващо да видя моя свят през нейните очи.
Когато обаче наближаваме крайната цел, самоувереността ми започва да изпуска. Господи, дано планът ми проработи.
Трябва да я заведа някъде насаме. На вечеря, може би. По дяволите. Трябваше да резервирам някъде маса. Трябва да я нахраня. Ако я заведа на вечеря, ще трябва да намеря правилните думи. Последните дни ми разкриха, че ми трябва някой — трябва ми тя. Искам я, но дали тя ще ме иска? Ще успея ли да я убедя да ми даде втори шанс?
Времето ще покаже, Грей — давай го по-спокойно. Не я плаши отново.
След петнайсет минути кацаме в Портланд, на хеликоптерна площадка в центъра. Докато спирам двигателя на „Чарли Танго“ и изключвам транспондера и радиото, несигурността, която изпитвах, докато решавах да си я върна, се надига отново. Трябва да й кажа как се чувствам, а това ще е много трудно — защото не разбирам чувствата си към нея. Знам, че тя ми липсваше, че бях нещастен без нея, че съм готов да пробвам връзка по нейния начин. Само че дали ще се получи при нея? Ще бъде ли достатъчно за мен?
Говори с нея, Грей.
Щом разкопчавам моя колан, се привеждам, за да разкопчая и нейния, и долавям сладкия й дъх. Както винаги, тя мирише чудесно. Очите й срещат предпазливо моите — разкриват неуместна мисъл, може би? Какво точно си мисли? Както винаги ми се иска да разбера, но нямам никаква представа.
— Добре ли пътувахте, госпожице Стийл?
— Да, господин Грей, благодаря.
— Да вървим да видим снимките на момчето. — Отварям вратата, скачам долу и й подавам ръка.
Джо, мениджърът на хеликоптерната площадка, чака да ни поздрави. Той е възрастен господин: ветеран от войната в Корея, но все още е жилав и стегнат като мъж на петдесет. Нищо не убягва на погледа му. Очите му грейват, когато ми отправя широка усмивка.
— Джо, да го пазиш за Стивън. Той ще дойде да го вземе между осем и девет.
— Дадено, господин Грей. Мадам. Автомобилът ви чака, господине. А, да, асансьорът не работи, налага се да слезете по стълбите.
— Благодаря, Джо.
Докато тръгваме към аварийното стълбище, поглеждам ботушите на висок ток на Анастейжа и си спомням колко се смути, когато падна в офиса ми.
— Добре че етажите са само три, иначе тези токчета щяха да ти създават проблеми.
Прикривам усмивката си.
— Не ти ли харесват? — пита тя и свежда поглед към краката си. Веднага си ги представям качени на раменете ми.
— Много ми харесват, Анастейжа. — Надявам се изражението ми да не издаде похотливите ми мисли. — Ела. Ще слизаме бавно. Не искам да паднеш и да си счупиш врата. — Доволен съм, че асансьорът не работи — това ми дава правдоподобно извинение да я придържам. Прегръщам я през кръста и я привличам до себе си, тръгваме надолу по стълбите.
В колата, на път към галерията, безпокойството ми става още по-силно; отиваме на откриването на изложба на така наречен неин приятел. Мъжът, който, последния път, когато го видях, се опитваше да напъха езика си в устата й. Може да са говорили през изминалите дни. Може това да е отдавна очаквана среща между тях.
По дяволите, това не ми беше хрумвало. Дано не е това.
— Хосе ми е просто приятел — обяснява Ана.
Какво? Да не би тя да знае какво мисля? Толкова ли е очевидно? Откога стана така?
Откакто ми свали бронята и открих, че имам нужда от нея.
Тя ме гледа и аз усещам как стомахът ме присвива.
— Тези красиви очи изглеждат твърде големи на лицето ти, Анастейжа. Моля те, кажи ми, че ще хапнеш нещо.
— Добре, Крисчън, ще хапна нещо.
Отговорът й съвсем не е искрен.
— Говоря сериозно.
— Я виж ти. — Гласът й е зареден със сарказъм и почти изпитвам желание да седна на ръцете си.