Майната му.
Време е да кажа каквото имам да казвам.
— Не искам да се карам с теб, Анастейжа. Искам да се върнеш и искам да си здрава.
Удостоен съм с шокирания й ококорен поглед.
— Нищо не се е променило — мръщи се тя.
О, Ана, променило се е — в мен има сеизмична промяна.
Спираме пред галерията и на мен не ми остава време да обясня преди началото на изложбата.
— Да поговорим на връщане. Вече стигнахме.
Преди да каже, че това не я интересува, аз слизам от автомобила, заобикалям от нейната страна и отварям вратата. Тя ми се струва бясна, докато слиза.
— Защо го направи? — възкликва възмутено тя.
— Какво съм направил? — Мама му стара, това пък какво означава?
— Казваш нещо такова, а след това просто спираш.
Това ли било? Затова ли побесня?
— Анастейжа. Ти искаше да дойдем. Нека разгледаме изложбата, след това ще поговорим. Нямам никакво желание за скандал насред улицата.
Тя стиска устни, след това се съгласява нацупено.
— Добре.
Стискам ръката й и я повеждам бързо към галерията, а тя ситни след мен.
Влизаме в преустроен склад, ярко осветен и просторен, модерен — с дървен под и тухлени стени. Познавачите от Портланд пият евтино вино и разговарят приглушено, докато се любуват на изложбата.
Посреща ни млада жена.
— Добър вечер и добре дошли на изложбата на Хосе Родригес.
Задържа очи по-дълго от необходимото върху мен.
Не обръщай толкова внимание на външния вид, скъпа. Ориентирай се другаде.
Тя се притеснява, но се съвзема бързо, когато забелязва Анастейжа.
— Значи това си ти, Ана. Много държим на мнението ти. — Тя й подава брошура и посочва импровизирания бар. Ана мръщи чело и малкото v, което обожавам, се врязва над носа й. Искам да го целуна, както преди.
— Познаваш ли я? — питам. Тя клати глава и продължава да се мръщи. Свивам рамене. Е, това е Портланд. — Какво ще пиеш?
— Бяло вино, ако обичаш.
Тъкмо тръгвам към бара, когато чувам жизнерадостен вик.
— Ана!
Обръщам се и виждам онова момче да прегръща моето момиче.
По дяволите.
Не чувам какво казват, но Ана затваря очи и за един кошмарен миг имам чувството, че ще избухне в сълзи. Тя обаче запазва самообладание, докато той я държи на една ръка разстояние и я оглежда.
Да, отслабнала е заради мен.
Опитвам се да се преборя с чувството на вина, въпреки че ми се струва, че тя се опитва да го убеди в нещо. Той обаче изглежда прекалено заинтересован от нея. Наистина прекалено. В гърдите ми избликва гняв. Тя твърди, че бил просто приятел, но е очевидно, че той не се чувства по същия начин. Иска повече.
Разкарай се, приятел, тя е моя.
— Творбите тук са впечатляващи, нали? — Заговаря ме оплешивяващ младеж с ярка риза.
— Още не съм разгледал — отвръщам и се обръщам към бармана. — Това ли е всичко, с което разполагате?
— Да. Червено или бяло? — пита той без никакъв интерес.
— Две чаши бяло — изръмжавам.
— Ще останете силно впечатлен. Родригес има уникално око — продължава да дудне дразнещият тъпак с още по-дразнещата риза. Изключвам се за гласа му и поглеждам към Ана. Тя ме наблюдава с големите си блестящи очи. Кръвта ми пулсира и аз не мога да откъсна поглед. Тя е като маяк сред тълпата и аз потъвам в очите й. Изглежда зашеметяващо. Косата й обрамчва лицето и пада на богат водопад, къдри се на гърдите. Роклята, по-свободна, отколкото я помня, все още подчертава извивките й. Може и нарочно да я е облякла. Знае, че ми е любимата. Нали знае? Предизвикателна рокля, предизвикателни ботуши…
Мамка му — овладей се, Грей.
Родригес пита нещо Ана и тя трябва да откъсне поглед от мен. Усещам, че няма желание, което ми доставя огромно удоволствие. По дяволите, това момче има съвършени зъби, широки рамене и елегантен костюм. Той е красив гадняр за пушач на трева, не мога да отрека. Тя кима на нещо, което той казва, и му отправя топла, безгрижна усмивка.
Искам и на мен да се усмихва така. Той се привежда и я целува по бузата. Мръсник.
Поглеждам гневно бармана.
Побързай, мой човек. На него му трябва цяла вечност да налее виното, некомпетентен глупак.
Най-сетне приключва. Аз грабвам чашите, изблъсквам младежа до мен, който дрънка за друг фотограф или някакви подобни простотии, и се връщам при Ана.
Най-сетне Родригес я е оставил на мира. Тя се е замислила и разглежда една от снимките — пейзаж, езеро. Предполагам, че има известна стойност. Тя вдига очи към мен и ме поглежда предпазливо, когато й подавам чашата. Отпивам бърза глътка от моята. Господи, отвратително е — топло шардоне с натрапчив дъбов вкус.