— Става ли за нещо? — пита развеселено тя, но аз нямам представа за какво говори — дали за изложбата, или за сградата. — За виното питам — пояснява тя.
— Не. На подобни събития рядко сервират нещо добро. — Сменям темата. — Момчето обаче има забележителен талант, нали?
— Защо иначе щях да го моля да те снима? — Гордостта й към работата му е очевидна. Това ме дразни. Тя му се възхищава и проявява интерес към успеха му, защото държи на него. Държи на него прекалено много. Грозно чувство с горчив привкус се надига в гърдите ми. Това е ревност, ново чувство, което съм изпитвал единствено когато съм бил с нея — и то никак не ми харесва.
— Крисчън Грей? — Някакъв облечен като клошар тип навира фотоапарат в лицето ми и прекъсва тъмните ми мисли. — Позволете да ви снимам.
Тъпи папараци. Искам да му кажа да се разкара, но решавам да се държа любезно. Не искам Сам, връзките с обществеността, да се разправя с оплакване от страна на пресата.
— Разбира се. — Протягам ръка и притеглям Ана до себе си. Искам всички да знаят, че е моя; стига тя да ме иска.
Не прибързвай, Грей.
Фотографът щраква няколко пъти.
— Благодаря ви, господин Грей. — Добре поне че в гласа му долавям благодарност. — Госпожица… — пита той за името й.
— Ана Стийл — отвръща срамежливо тя.
— Благодаря ви, госпожице Стийл. — Той забързва нанякъде и Анастейжа се отдръпва от мен. Макар и разочарован я оставям и свивам ръка в юмрук, за да потисна желанието да я докосна отново.
Тя се вглежда в мен.
— Потърсих твои снимки с гаджета в интернет, но не открих нито една. Затова Кейт беше решила, че си гей.
— Това обяснява нетактичния ти въпрос. — Не успявам да се сдържа и се усмихвам, когато си спомням колко неловко се чувстваше тя на първата ни среща, липсата й на умения в интервютата, въпросите й. Гей ли сте, господин Грей? Ами раздразнението ми!
Струва ми се много отдавна. Клатя глава и продължавам.
— Не, Анастейжа, нямам гаджета, ти си единственото. Това обаче ти е известно.
И искам да си останеш такава.
— Значи никога не си… — тя снишава глас и се озърта през рамо, за да се увери, че никой не подслушва, — никога не извеждаш подчинените си кукли? — Изчервява се, когато го казва, очевидно смутена.
— Понякога ги извеждам. Но не излизаме като двойка, на среща. Обикновено на пазар. — Тези редки излизания са просто за развлечение, може би награда за подчинението. Единствената жена, с която искам да споделя повече… е Ана. — Само ти, Анастейжа — прошепвам и имам желание да я помоля, да я попитам какво мисли за предложението ми, да разбера как се чувства и дали ще ме приеме отново.
Само че галерията е пълна с хора. Бузите й поруменяват в онзи великолепен розов оттенък, който обожавам, и тя свежда поглед към ръцете си. Надявам се да е защото й е приятно онова, което казвам, въпреки че не съм сигурен. Трябва да я изведа оттук, при това сама. След това ще поговорим сериозно и ще похапнем. Колкото по-бързо видим творбите на момчето, толкова по-скоро можем да си тръгнем.
— Струва ми се, че силата на приятеля ти е в пейзажите, не в портретите. Ела да пообиколим.
Обикаляме галерията, спираме се за кратко пред всяка снимка. Въпреки че мразя момчето и чувствата, които събужда у Ана, не мога да не призная, че е добър. Завиваме зад един ъгъл и се заковаваме на място.
Ето я и нея. Седем прекрасни портрета на Анастейжа Стийл. Тя изглежда покоряващо красива, естествена и спокойна — смее се, мръщи се, цупи се, замислена е, развеселена, а на една от снимките е замислена и тъжна. Докато оглеждам подробностите на всяка снимка, знам без никакво съмнение, че той иска да й бъде повече от приятел.
— Май не съм единственият — мърморя. Снимките са проява на неговата обич към нея — неговите любовни писма — и са закачени в цялата галерия, така че всеки случаен идиот да ги оглежда.
Ана ги наблюдава в недоумение, не по-малко изненадана от мен. Няма начин да ги има някой друг. Искам тези снимки. Дано да се продават.
— Извинявай. — Изоставям Ана за малко и тръгвам към рецепцията.
— Да? — Жената, която ни е посрещнала, ми се усмихва.
Не обръщам никакво внимание на трепкащите й клепки и провокативната й, прекалено червена усмивка.
— Седемте портрета, онези отзад, продават ли се?
По лицето й минава сянка на разочарование, която обаче преминава в широка усмивка.
— Колекцията Анастейжа ли? Завладяващи творби.