Завладяващ модел.
— Разбира се, че се продават. Момент да проверя цените — казва тя.
— Искам ги всичките. — Бъркам за портфейла си.
— Всичките ли? — Изглежда изненадана.
— Да. — Дразнеща жена.
— Колекцията струва четиринайсет хиляди долара.
— Искам да ми бъдат доставени колкото е възможно по-скоро.
— Но те трябва да останат тук до края на изложбата — отвръща тя.
Неприемливо.
Отправям й многокиловатова усмивка и тя добавя развълнувано:
— Сигурна съм обаче, че ще уредим нещо.
Когато се връщам при Ана, заварвам някакъв рус пич да бъбри с нея. Пробва си късмета
— Вие сте късметлия — обръща се русият и отстъпва крачка назад.
— Точно така — отвръщам и преставам да му обръщам внимание, дръпвам Ана към стената.
— Да не купи някоя моя снимка? — Тя кима към портретите.
— Някоя ли? — сумтя аз. Някоя ли? Ти сериозно ли говориш?
— Защо, две ли купи?
— Купих ги всичките, Анастейжа. — Знам, че звуча високомерно, но мисълта някой друг да притежава тези снимки и да им се радва просто не ми дава мира. Устните й се отварят от изумление и аз се старая това да не ме разсейва. — Не искам разни непознати да те зяпат, докато си кукуват самички вкъщи.
— Значи предпочиташ да си ти, така ли? — засича ме тя.
Отговорът й, макар и неочакван, е забавен: тя ми се подиграва.
— Честно казано, да — отвръщам.
— Перверзник — шепне тя и прехапва долната си устна, предполагам, за да скрие напиращата усмивка.
Господи, тя е предизвикателна, забавна и права.
— Много точна преценка, Анастейжа.
— Бих продължила обсъждането, но съм подписала декларация за поверителност. — С надменен поглед се обръща отново към снимките.
Ето че го прави отново: присмива ми се и омаловажава начина ми на живот. Господи, как само ми се иска да я сложа на мястото й — за предпочитане под мен или на колене. Привеждам се към нея и прошепвам:
— Нямаш представа какво ми се иска да направя с тази твоя голяма уста.
— Невъзпитан тип. — Тя е скандализирана, изражението й е надуто като на стара мома, но връхчетата на ушите й пламтят в приятно розово.
О, любима, това е стара новина.
Поглеждам отново снимките.
— Изглеждаш спокойна и напълно естествена на тези снимки, Анастейжа. Не те виждам често в такава светлина.
Тя свежда отново очи към пръстите си, колебае се, сякаш обмисля какво да каже. Не знам какви мисли й се въртят в главата, затова протягам ръка и повдигам главата й. Тя ахва, когато пръстите ми докосват брадичката й.
Отново този звук; усещам го чак в слабините.
— Искам да си толкова спокойна и с мен.
В гласа ми се прокрадва надежда.
По дяволите. Прекалено много надежда.
— В такъв случай престани да ме заплашваш — сопва се тя и ме изненадва с дълбочината на чувствата си.
— А ти се научи да общуваш и ми кажи какво чувстваш — сопвам се аз в отговор.
Мамкаму; тук ли трябва да се караме? Искам да сме насаме. Тя прочиства гърло и изпъва рамене.
— Крисчън, ти искаш да съм подчинена — натъртва тя тихо. — Това е основният проблем. Дължи се на определението „подчинен“, което ми пусна в един имейл. — Млъква и ме поглежда гневно. — Доколкото си спомням, синонимите бяха, цитирам: „зависим, подвластен, низш, послушен, покорен“. Не бива да те поглеждам. Не бива да разговарям с теб без твое позволение. Какво друго очакваш?
Трябва да обсъдим този въпрос насаме! Защо тук?
— Много е объркващо, когато съм с теб — продължава тя, набрала скорост. — Не искам да ти се противопоставям, но пък ти харесваш „острия ми език“. Искаш покорство, освен в случаите, когато решиш, че не го искаш, за да ме накажеш. Просто не знам как да се държа с теб, когато сме заедно.
Добре, разбирам, че това може да се окаже объркващо, но не искам да го обсъждаме тук. Трябва да си тръгнем.
— Както винаги добре казано, госпожице Стийл. — Гласът ми е леденостуден. — Ела да похапнем нещо.
— Тук сме само от половин час.
— Вече видя снимките, поговори с момчето.
— Хосе. Казва се Хосе — натяква тя, този път по-високо.
— Успя да поговориш с Хосе — мъжа, който последния път, когато го видях, се опита да си навре езика в стиснатата ти устичка, докато ти беше пияна и готова да си изповръщаш червата. — Стискам зъби.
— Никога не ме е удрял обаче — озъбва се тя и в очите й пламти ярост.
По дяволите! Тя държи да говорим тук.
Не мога да повярвам. Мама му стара, тя ме попита колко пo-зле може да стане! Гневът изригва в гърдите ми като вулкан.