По трудния начин

— Картър Грум — представи се той. — Радвам се да се запознаем. Тоест радвам се толкова, колкото ми е възможно при тези обстоятелства.

Останалите четирима мъже също се представиха с тиха канонада от имена и ръкостискания. До един бяха учтиви, но нищо повече. До един бяха изпълнени с недоверие към непознатия. Ричър се опита да свърже имената с лицата. Вече познаваше Грегъри. Човекът с големия белег над окото се казваше Адисън. Най-ниският от групата беше латиноамериканец, който се казваше Перес. Най-високият се казваше Ковалски. Имаше и един чернокож на име Бърк.

— Лейн ме осведоми, че се занимавате с персонална и корпоративна охрана — каза Ричър.

Изведнъж настъпи мълчание. Никой не реагира.

— Не се притеснявайте — продължи той. — И без това не му повярвах. Предполагам, че всички сте били оперативни служители от специални части. Бойци. Така че мистър Лейн се занимава с нещо съвсем друго.

— Например? — попита Грегъри.

— Според мен праща на повикване наемни войници — отвърна Ричър.

Човекът на име Грум поклати глава.

— Не се изразяваш правилно, приятел.

— А как трябва да се изразя?

— Ние сме частна военна корпорация — обясни Грум. — Имаш ли проблем с това?

— Всъщност нямам мнение по въпроса.

— Е, по-добре да си заформиш мнение, и то добро. Всичко е законно. Работим за Пентагона, както винаги сме работили и както ти самият си работил едно време.

— Приватизация на отделни функции — добави Бърк. — В Пентагона много си падат по това. По-ефикасно е. Времето на централизираната администрация свърши.

— С колко човека работите? — попита Ричър. — Само с тези тук?

Грум отново поклати глава.

— Ние сме елитната група. Все едно сме офицери. Но имаме голяма база данни с редови войници. В Ирак отидохме със сто човека.

— Там ли сте били? В Ирак?

— И в Колумбия, в Панама, в Афганистан. Ходим там, където чичо Сам има нужда от нас.

— А ходите ли някъде, където няма нужда от вас?

Никой не отговори.

— Според мен Пентагонът плаща с чекове — продължи Ричър. — Но тук май има и ужасно много пари в брой.

Отново никой не отговори.

— Африка? — предположи той.

Мълчание.

— Няма значение — каза Ричър. — Не е моя работа къде сте ходили. Искам само да разбера къде е ходила мисис Лейн. През последните няколко седмици.

— Какво значение има? — попита Ковалски.

— Наблюдавали са я — обясни Ричър. — Не смятате ли? Не вярвам лошите да са стояли всеки ден в „Блумингдейлс“ и да са се надявали, че ще се появи рано или късно.

— Мисис Лейн беше в Хамптънс — отвърна Грегъри. — С Джейд, почти цялото лято. Върнаха се едва преди три дни.

— Кой ги върна?

— Тейлър.

— И те живееха тук?

— Точно така.

— Случило ли се е нещо в Хамптънс?

— Какво например?

— Нещо необичайно — поясни Ричър. — Нещо, което не се е случвало преди.

— Май не — отвърна Грум.

— Някаква жена идва един ден — обади се Грегъри.

— Каква жена?

— Обикновена жена. Доста тежка.

— Тежка?

— Дебела. На около четирийсет години. С дълга коса, сресана на път. Двете с мисис Лейн излязоха на разходка на плажа. После жената си тръгна. Реших, че се познават и е дошла на гости.

— Друг път виждали ли сте я?

Грегъри поклати глава.

— Може би е стара приятелка. Отпреди.

— С какво се занимаваха мисис Лейн и Джейд, след като се върнаха в града?

— Според мен все още с нищо — отвърна Грегъри.

— Не, тя излиза веднъж — поправи го Грум. — Имам предвид, мисис Лейн, а не Джейд. Излезе сама по магазините. Аз я закарах.

— Къде? — попита Ричър.

— В „Стейпълс“.

— Магазинът за канцеларски материали?

Ричър беше виждал магазини от тази верига навсякъде. Бяха големи супермаркети с червено и бяло обзавеждане, натъпкани с всякакви неща, от които той нямаше нужда.

— И какво си купи?

— Нищо — отвърна Грум. — Чаках двайсет минути пред входа, но тя не носеше нищо, когато излезе.

— Може би е поръчала да й доставят нещо вкъщи — предположи Грегъри.

— Можеше да го поръча по интернет. Нямаше нужда да се влачим с колата.

— Вероятно просто е разглеждала — каза Грегъри.

— Странно място за разглеждане — каза Ричър. — Кой разглежда канцеларски материали?

— Децата скоро започват училище — отвърна Грум. — Може би Джейд има нужда от някакви неща.

— В такъв случай и тя щеше да дойде с вас — каза Ричър. — Не мислиш ли? И щяха да й купят нещо.

— Да не би да е върнала нещо? — предположи Грегъри. — Като рекламация?

— Носеше дамска чанта — отвърна Грум. — Не е изключено.

Той вдигна очи над рамото на Ричър. Едуард Лейн се върна в помещението. Мъкнеше голяма кожена чанта, която очевидно тежеше доста. Ето как изглеждат пет милиона долара, помисли си Ричър. Лейн пусна чантата на пода до вратата към фоайето. Тя тупна тежко на паркета и се свлече като труп на малко дебело животно.