— Трябва ми снимка на Джейд — каза Ричър.
— Защо? — попита Лейн.
— Нали искаш да се правя на ченге? Ченгетата винаги искат първо да видят снимките.
— В спалнята — каза Лейн.
Ричър го последва до спалнята. Тази стая също беше квадратна и с висок таван, боядисана в сиво-бяло, спокойна като манастирска килия и тиха като гробница. Имаше двойно легло от черешово дърво с колони в четирите ъгъла. От двете му страни имаше масички в същия стил. Както и подобен шкаф, в който сигурно беше имало телевизор. И бюро, отново в същия стил. На бюрото имаше снимка в рамка. Беше 13 на 18 сантиметра, поставена хоризонтално, а не вертикално — фотографският термин за това беше „пейзажен“, а не „портретен“ план. Но си беше портрет. Портрет на двама души. Вдясно се виждаше Кейт Лейн. Беше същият кадър като в дневната. Същата поза, същият поглед, същият намек за усмивка. Но снимката в дневната беше изрязана, за да не се вижда към какво гледа Кейт с такава любов — а именно към дъщеря си Джейд. Джейд беше в лявата половина на снимката в спалнята. Беше застанала в същата поза като майка си, сякаш беше нейно огледално отражение. Гледаха се с любов в очите, с почти готови усмивки на лицата, все едно само те двете знаеха някаква забавна тайна. На снимката Джейд изглеждаше на около седем години. Имаше дълга тъмна коса, леко вълниста и мека като коприна. Зелени очи и бяла като порцелан кожа. Беше красиво дете. Снимката също беше красива.
— Може ли? — попита Ричър.
Лейн кимна, без да отговори. Ричър взе снимката и я разгледа по-отблизо. Фотографът беше уловил напълно привързаността между майката и дъщерята. Освен че си приличаха физически, израженията им не оставяха място за съмнение, че са близки. Никакво съмнение. Бяха майка и дъщеря. Но бяха и приятелки. Изглеждаха така, сякаш си споделят всичко. Страхотна снимка.
— Кой я е правил? — попита Ричър.
— Намерих един фотограф в центъра — отвърна Лейн. — Доста известен. И много скъп.
Ричър кимна. Който и да беше, си струваше парите. Въпреки че тази снимка беше по-лошо проявена от онази в дневната. Цветовете бяха малко по-крещящи, а лицата изглеждаха някак пластмасови. Може би беше принтирана на машина. Може би Лейн беше решил да си спести допълнителния разход за ръчно проявяване на негатива, когато в кадър беше и доведената му дъщеря.
— Много е хубава — каза Ричър.
После върна снимката на бюрото. В стаята цареше абсолютна тишина. Ричър беше чел някъде, че Дакота Билдинг е най-добре шумоизолираната сграда в Ню Йорк. Беше построена по същото време, когато бяха оформяли Сентръл Парк. Строителите бяха натъпкали по метър и петдесет глина от изкопите в парка между подовете и таваните на сградата. Стените също бяха дебели. Заради цялата тази земна маса сградата изглеждаше така, все едно е изсечена от скала. Сигурно си е струвало, помисли си Ричър. Особено по времето, когато Джон Ленън е живял тук.
— Добре — каза Лейн. — Стига ли толкова?
— Имаш ли нещо против да проверя бюрото?
— Защо?
— Нали е на Кейт?
— Да.
— Ами това биха направили ченгетата.
Лейн сви рамене и Ричър започна от най-долните чекмеджета. В лявото имаше кутии с хартия за писане и визитни картички, на които пишеше само „Кейт Лейн“. В дясното имаше папки, чието съдържание се отнасяше изключително до образованието на Джейд. Беше записана в частно училище на девет пресечки от апартамента. Беше скъпо училище, ако се съдеше по сметките и изпратените чекове.
Всички чекове бяха от личната сметка на Кейт Лейн. В по-горните чекмеджета имаше писалки и моливи, пликове, марки, етикети с обратен адрес и чекова книжка. Касови бележки от използване на кредитна карта. Нищо важно. Нищо ново. Нищо от „Стейпълс“ например.
В средното чекмедже горе имаше само два американски паспорта — единият на Кейт, а другият на Джейд.
— Кой е бащата на Джейд? — попита Ричър.
— Има ли значение?
— Може би да. Ако става въпрос за обикновено отвличане, определено трябва да проверим тази възможност. Най-често именно разведените родители отвличат децата си.
— Но това е отвличане с цел откуп. А и говорят само за Кейт. Джейд просто е била там случайно.
— Отвличанията могат да се замаскират. А баща й ще трябва да я облича и да я храни. Да я запише на училище. Може би ще има нужда от пари.
— Той е починал — отвърна Лейн. — От рак на стомаха, когато Джейд е била на три години.