— Какъв е бил?
— Държал е бижутерски магазин. Кейт го управляваше една година след смъртта му. Не много успешно. Все пак преди това е работила като фотомодел. Но там се запознахме. В магазина. Аз си купувах часовник.
— Други роднини? Баби, дядовци, чичовци или лели, които могат да предявят претенции към нея?
— Не познавам никакви роднини. Значи не са се срещали с Джейд през последните няколко години. Едва ли имат претенции.
Ричър затвори средното чекмедже. Постави снимката точно на мястото й, после се обърна.
— Гардеробът?
Лейн посочи към една от двете тесни бели врати на отсрещната стена. Зад нея имаше гардеробна — голямо помещение за апартамент в Ню Йорк, но малко за всякъде другаде. Осветлението се включваше с верижка, която висеше от тавана. Ричър видя редици от женски дрехи и обувки. Във въздуха се носеше приятно ухание. На пода беше оставено прилежно сгънато сако. Приготвено за химическо чистене, помисли си той и го вдигна. Вътре имаше етикет на „Блумингдейлс“. Провери джобовете. Бяха празни.
— С какво беше облечена, когато излезе? — попита Ричър.
— Не знам със сигурност — отвърна Лейн.
— Кой ще знае?
— Всички излязохме преди нея — обясни той. — Не мисля, че тук беше останал някой. Освен Тейлър.
Ричър затвори вратата на гардеробната и пристъпи към шкафа. Горе имаше двойна врата, долу чекмеджета. Едно от чекмеджетата бе пълно с бижута. Друго — с всевъзможни боклуци от рода на хартиени пликчета с резервни копчета от нови дрехи и дребни монети. В трето имаше дантелено дамско бельо. Сутиени и бикини — само бели и черни.
— Може ли да видя стаята на Джейд? — попита Ричър.
Лейн го заведе дотам по един къс вътрешен коридор.
Стаята на Джейд беше в пастелни цветове, пълна с плюшени мечета, кукли и играчки. Имаше ниско легло. Пижама, сгъната на възглавницата. Нощна лампа, която все още светеше. Детско бюро, покрито с рисунки, направени с пастели върху амбалажна хартия. Детски стол, прилежно прибран до бюрото.
И нищо, което да направи впечатление на едно военно ченге.
— Приключвам — каза Ричър. — Много съжалявам, че се натрапих.
Върнаха се в дневната. Чанта все още беше на пода до вратата към фоайето. Грегъри и останалите петима войници също бяха по местата си, притихнали и замислени.
— Време е да вземем решение — обяви Лейн. — Да предположим ли, че са забелязали Ричър, когато е влизал в сградата тази вечер? Или не?
— Не видях никого — отвърна Грегъри. — Според мен е малко вероятно. За денонощно наблюдение трябват много хора. Така че едва ли.
— Съгласен съм — каза Лейн. — Според мен Ричър все още е непознат за тях. Ето защо именно той трябва да бъде на улицата в седем часа. Нека и ние се опитаме да ги наблюдаваме малко.
Никой не възрази. Ричър кимна.
— Ще наблюдавам сградата на Спринт Стрийт — каза той. — Така ще видя поне един от тях. Може би двама.
— Не се показвай — предупреди го Лейн. — Нали разбираш защо се тревожа?
— Напълно — отвърна Ричър. — Няма да ме видят.
— Само наблюдение. Без абсолютно никаква намеса.
— Не се тревожи.
— Те ще са там по-рано — каза Лейн. — Затова ти трябва да отидеш още по-рано от тях.
— Не се тревожи — повтори Ричър. — Тръгвам веднага.
— Не трябва ли да ти кажем коя сграда ще наблюдаваш?
— Няма нужда — отвърна Ричър. — Ще видя къде ще остави ключовете Грегъри.
Той напусна апартамента и взе с асансьора. Кимна на портиера, излезе на улицата и тръгна към спирката на метрото на ъгъла на Бродуей и 72-ра улица.
Жената, която наблюдаваше сградата, го видя. Беше го видяла да идва с Грегъри, а сега го видя да излиза сам. Тя погледна часовника си, за да засече часа. Завъртя глава, за да го проследи, докато вървеше на запад. После той се скри от поглед и тя отново потъна дълбоко в сенките.
7
Първа пристигна една мотриса от линия 9. Ричър се качи с картата, която си беше купил предишния ден, и се вози десет спирки в южна посока до станцията на Хаустън Стрийт. Там излезе на улицата и продължи на юг по „Варик“. Минаваше три сутринта и беше много тихо. Ричър знаеше от опит, че градът, който никога не спи, все пак понякога заспива — за час-два, в делнични дни. Понякога имаше кратка пауза, когато нощните птици вече се бяха прибрали по домовете си, а ранобудниците все още не бяха станали. Тогава градът замлъкваше, за да си поеме дъх, а по улиците се възцаряваше лъскав мрак. Това беше любимото време на Ричър. Обичаше да си представя спящите хора, натъпкани в сградите на височина двайсет, трийсет, четирийсет етажа, които понякога почти опираха главите си в главите на напълно непознати хора от другата страна на тънките стени на апартаментите. Те спяха дълбоко и не подозираха за съществуването на високия мълчалив мъж, който крачеше в сенките далеч под тях.