Значи нямаше как да разбере веднага дали в хамбарите има хора.
Той застана неподвижно. Предполагаше, че ще бъдат в северния или в източния хамбар. До тях се стигаше по-лесно с кола. Или просто караш напред, или завиваш на деветдесет градуса надясно. Смяташе, че не са в южния хамбар. За да стигнат дотам, трябваше да направят обратен завой — хамбарът беше с гръб към къщата и алеята. А от психологическа гледна точка беше важно да държиш под око входа на къщата. Дори в пълен мрак.
Ричър бавно и безшумно прекоси двора. Със съсипаните му обувки беше по-лесно. Плътният слой кал по подметките му помагаше да върви тихо. Все едно беше с кецове. Все едно вървеше по килим. Той стигна до близкия ляв ъгъл на северния хамбар и изчезна в черната сянка покрай стената. Заобиколи сградата по часовниковата стрелка. Опипа стените. Леко ги потупа. Бяха от здрави дъски, може би от дъбово дърво, вероятно към три сантиметра дебели. Дъските бяха наковани върху основа от дървени греди, които може би бяха дебели по трийсет и повече сантиметра. Като в стар кораб. Вероятно от вътрешната страна имаше още един пласт от дъски, дебели по три сантиметра. Ричър беше живял в значително по-лоши постройки.
Той заобиколи чак до десния преден ъгъл на сградата и спря. Нямаше друг вход, освен вратите отпред. Бяха от десетсантиметрови греди, обковани с ленти от неръждаема стомана и окачени на релси на тавана. Плъзгаха се по тях на колела, големи колкото колелата на миникупъра. Под вратите имаше други канали от бетон, в които влизаха по-малки колела. Вратите се отваряха като театрална завеса. Когато бяха отворени напълно, между тях сигурно оставаха дванайсет метра разстояние. Достатъчно, предположи Ричър, за да вкарваш и изкарваш комбайни.
Той пропълзя покрай предната стена и притисна ухото си към нея, в цепнатината на вратата. Не чу нищо. Не видя никаква светлина.
Не е този, помисли си той.
Обърна се и погледна на изток. Този трябва да е, реши Ричър. Тръгна към него. По диагонал, през двора. Беше на шест метра от хамбара, когато вратата се отвори. Вдигаше много шум. Колелата тракаха по релсите. Появи се ивица ярка синя светлина, широка половин метър. Ксенонови фарове. Тойотата беше паркирана вътре и някой беше включил фаровете. През светлината навън пристъпи Адисън. Автоматът му МР5 беше провесен на рамото. На запад пред него падаше чудовищната му сянка. Той се завъртя, за да затвори вратата. Използва и двете си ръце, наведе се и очевидно напрегна всички сили. Спря да натиска, когато вратата се затвори на десетина сантиметра. Остави я така. Ивицата синя светлина се стесни до тънко острие. Адисън включи фенерче и когато се обърна, лъчът му лениво освети лицето на Ричър. Но погледът на Адисън сигурно го следваше със закъснение от една секунда. Защото той изобщо не реагира. Просто се обърна малко наляво и тръгна към къщата.
Решение? — помисли си Ричър.
Само едно възможно решение. Извади ги от строя един по един и бъди благодарен, че имаш тази възможност.
Той си пое дъх, премина през лъча синя светлина и последва Адисън — бързо и безшумно. Озова се на шест метра зад него. После на четири. После на три. Адисън не го усети. Продължаваше да върви право напред, без да се оглежда, а лъчът на фенерчето леко се поклащаше пред него.
Два метра.
Един метър.
После двата силуета се сляха в тъмното. Забавиха се и спряха. Фенерчето падна на земята. Завъртя се и бавно спря, а жълтият му лъч хвърли дълги гротескни сенки и превърна миниатюрните златисти камъчета на чакъла в назъбени канари. Адисън се препъна и падна — първо на колене, а после по очи. Гърлото му беше прерязано от край до край от ножа, който Ричър носеше в обувката си.
Ричър продължи, още преди Адисън да спре да потръпва. Вече носеше карабина, два автомата и нож. Но не тръгна към хамбарите, а продължи към къщата. Качи се първо горе, в основната спалня. После спря в кухнята, до камината и до бюрото. Накрая излезе обратно и прекрачи първо трупа на Перес, а малко по-късно — и на Адисън. Преди няколко дни Пати Джоузеф беше казала: „Те невинаги са по-добри войници от действителните военнослужещи. Често са по-лоши от тях.“ А после Тейлър беше казал: „Преди са били изключителни, но сега са по-скоро посредствени.“