— Това е свидетелят — обяви Грегъри.
Никой не отговори.
— Видял е шофьора — добави Грегъри.
Мъжът до масата сведе очи към телефона, после отстъпи встрани от него, към Ричър, като го оглеждаше преценяващо. Спря на един метър и протегна ръка.
— Едуард Лейн — представи се той. — Приятно ми е да се запознаем.
Говореше с американски акцент, най-вероятно от някое затънтено кътче, много далеч от центъра на Манхатън. Може би Арканзас, може би провинциалната част на Тенеси, но във всеки случай беше прекарал достатъчно време в армията, за да го заличи. Ричър каза собственото си име и стисна ръката на Лейн. Беше суха. Нито топла, нито студена.
— Разкажете ми какво видяхте — каза Лейн.
— Видях как един мъж се качи в кола — отбеляза Ричър. — И си тръгна с нея.
— Трябват ми подробности — каза Лейн.
— Ричър е бивш военен полицай от американската армия — обади се Грегъри. — Даде ми съвършено описание на мерцедеса.
— Значи ще можете да опишете и шофьора — каза Лейн.
— Видях по-добре колата, отколкото шофьора — отвърна Ричър.
— Къде бяхте?
— В едно кафене. Колата беше малко на североизток от мен, от другата страна на Шесто Авеню. Под ъгъл от около двайсет градуса, на трийсетина метра.
— Защо ви направи впечатление?
— Беше лошо паркирана. Не изглеждаше на мястото си. Предположих, че е спряла пред пожарен кран.
— Точно така — отвърна Лейн. — И после какво?
— После един мъж пресече улицата към нея. Не по пешеходна пътека. Мина между колите, по диагонал. Ъгълът, под който пресичаше, почти съвпадаше с посоката на моя поглед, около двайсет градуса. Така че, общо взето, му видях само гърба.
— И после какво?
— После той пъхна ключа в ключалката, качи се и потегли.
— Очевидно на север, след като е станало на Шесто Авеню. Зави ли нанякъде?
— Не видях.
— Можете ли да го опишете?
— Сини дънки, синя риза, синя бейзболна шапка, бели кецове. Стари, удобни дрехи. Беше среден на ръст и на килограми.
— Възраст?
— Не му видях лицето. Видях най-вече гърба му. Но нямаше младежки движения. Беше поне на трийсет и няколко. Може би на четирийсет.
— Как точно се движеше?
— Уверено. Тръгна право към колата. Не бързаше, но изобщо не се колебаеше. От начина, по който беше обърнал глава към колата, бих предположил, че не е откъснал поглед от нея през цялото време. Тя беше крайната му цел. Мишената. А от начина, по който си държеше ръката, бих предположил, че ключът е бил в нея, хоризонтално. Като миниатюрно копие. Беше концентриран и уверен. И не губеше време. Ето така се движеше.
— Откъде се появи?
— Горе-долу иззад рамото ми. Може би е вървял на север, а после е слязъл от тротоара пред кафенето, за да пресече на североизток между колите.
— Ще го разпознаете ли, ако го видите отново?
— Може би — отвърна Ричър. — Но само по дрехите, походката и стойката. Не мога да кажа нищо с положителност.
— Щом е пресякъл през движението, трябва да е погледнал на юг, за да провери дали не идва кола. Поне веднъж. Значи би трябвало да сте видели дясната половина от лицето му. А когато е седнал зад волана, би трябвало да сте видели лявата.
— Под остър ъгъл — отвърна Ричър. — На лошо осветление.
— Фаровете на колите сигурно са го осветили.
— Беше бял — каза Ричър. — Без брада или мустаци. Не видях нищо друго.
— Бял мъж — рече Лейн. — Трийсет и пет до четирийсет и пет. Това сигурно съкращава кръга на заподозрените с около осемдесет процента от населението на страната, може би дори повече, но все пак не е достатъчно.
— Нямахте ли застраховка? — попита Ричър.
— Не става дума за колата — каза Лейн.
— Беше празна — каза Ричър.
— Не, не беше — отвърна Лейн.
— А какво имаше вътре?
— Благодаря ви, мистър Ричър — каза Лейн. — Оказахте ни голямо съдействие.
Той се обърна и се върна до масата, на която бяха телефонът и снимката. Застана до нея и отново подпря разперените си пръсти на полираното дърво, точно до телефона, все едно можеше да усети приближаващото обаждане още преди електрическият импулс да задейства звъненето.
— Имате нужда от помощ — констатира Ричър. — Нали?
— Защо се интересувате? — попита Лейн.
— По навик — отвърна Ричър. — Инстинктивно. От професионално любопитство.
— Вече имам хора, които да ми помогнат — каза Лейн.
Той посочи със свободната си ръка мъжете, събрани в стаята.
— Тюлени, „Делта Форс“, флотски разузнавачи, зелени барети, английски специални части. Най-добрите в света.