— Колко пари поискаха? — попита.
— Един милион долара в брой — отвърна Лейн.
— Това ли имаше в колата? Един милион долара?
— В багажника. В кожена чанта.
— Добре — каза Ричър. — Предлагам всички да седнем.
— Не ми се седи.
— Успокой се — каза Ричър. — Ще се обадят. Вероятно съвсем скоро. Мога да ти го гарантирам.
— Как?
— Седни. Да започнем отначало. Разкажи ми какво стана вчера.
И така, Лейн седна на креслото до масата с телефона и започна да разказва за предишния ден. Ричър седна в единия край на канапето. Грегъри седна до него. Останалите петима мъже се разпределиха из стаята, като двама седнаха, двама се подпряха на облегалките на креслата, а един — на стената.
— Кейт излезе в десет сутринта — каза Лейн. — Доколкото разбрах, отиваше в магазина „Блумингдейлс“.
— Доколкото си разбрал?
— Позволявам й известна свобода на действие. Не се налага да ми дава подробен маршрут за деня. Поне не всеки ден.
— Сама ли беше?
— Беше с дъщеря си.
— С дъщеря си?
— Има осемгодишна дъщеря от първия брак. Казва се Джейд.
— И тя живее с вас двамата?
Лейн кимна.
— Къде е сега Джейд?
— Тя също е изчезнала — отвърна Лейн. — Очевидно.
— Значи става дума за двойно отвличане? — попита Ричър.
Лейн отново кимна.
— Дори тройно, така да се каже. Шофьорът им също не се е върнал.
— Защо не каза по-рано?
— Има ли значение? Един човек или трима?
— Кой беше шофьорът?
— Казва се Тейлър. Англичанин, от специалните части. Добро момче. От нашите.
— Какво стана с колата?
— Няма я.
— Кейт често ли ходи в „Блумингдейлс“?
Лейн поклати глава.
— По-скоро рядко. Не може да се предвиди. Не правим нищо толкова редовно, че да може да се предвиди. Сменям шофьорите й, маршрутите, понякога дори се махаме от града.
— Защо? Имате много врагове?
— Аз имам достатъчно. Моята професия привлича враговете.
— Ще се наложи да ми обясниш каква е тази професия. И кои са враговете ти.
— Защо си толкова сигурен, че ще се обадят?
— Ще стигнем и дотам — отвърна Ричър. — Разкажи ми за първото обаждане. Дума по дума.
— Обадиха се в четири следобед. Мина горе-долу така, както се прави винаги в подобни случаи. Нали се сещаш, „отвлякохме жена ти“, „отвлякохме дъщеря ти“ и прочие.
— Какъв беше гласът?
— Модифициран. С електронно устройство. Беше с много метален тембър, като робот от филмите. Силен и дълбок, но това не означава нищо. С такива устройства могат да се променят и тембърът, и силата.
— Ти какво им каза?
— Попитах ги какво искат. Те казаха един милион долара. Накарах ги да ми дадат да говоря с Кейт. Тя се обади след малко.
Лейн затвори очи, преди да продължи:
— И тя каза… Каза: „Помогни ми, помогни ми.“ Той отвори очи.
— После човекът с променения глас пак взе слушалката и аз се съгласих да му дам парите. Нито за миг не се поколебах. Той каза, че ще се обади след един час, за да ми даде инструкции.
— И обади ли се?
Лейн кимна.
— В пет часа. Нареди ми да изчакам шест часа, после да сложа парите в багажника на мерцедеса, който си видял, да накарам да го откарат в центъра на Манхатън и точно в единайсет и четирийсет да го паркират на онова място. Шофьорът трябваше да го заключи, да се отдалечи от колата и да пусне ключовете в пощенската кутия на входа на една определена сграда на югозападния ъгъл на Спринг Стрийт и Уест Бродуей. После трябваше да се отдалечи от сградата и да продължи на юг по Уест Бродуей. Някой щял да върви след него, да влезе в сградата и да прибере ключовете. Казаха, че ако моят шофьор спре, обърне се или дори само погледне назад, Кейт ще умре. Същото щяло да стане и ако в колата има монтирано проследяващо устройство.
— Това ли ти каза, дума по дума?
Лейн кимна.
— Нищо друго?
Лейн поклати глава.
— Кой закара колата? — попита Ричър.
— Грегъри — отвърна Лейн.
— Изпълних инструкциите — обади се Грегъри. — До най-малката подробност. Не можех да рискувам с каквото и да било.
— Колко беше разстоянието, което измина пеш? — попита го Ричър.
— Шест пресечки.
— Каква беше сградата, на която беше пощенската кутия?
— Изоставена — отвърна Грегъри. — Или в очакване на ремонт. Или едното, или другото. Във всеки случай беше празна. Тази вечер пак минах оттам, преди да дойда в кафенето. Нямаше следи от човешко присъствие.
— Беше ли добър този Тейлър? Познаваш ли го от Великобритания?
Грегъри кимна.
— Английските специални части са като едно голямо семейство. А Тейлър наистина беше много добър.