Телефонът продължаваше да мълчи.
— Значи да отлагам? — попита Лейн.
— Най-добре — отвърна Ричър. — Давай парите на части. Но не спирай. Така ще спечелиш малко време.
Телефонът продължаваше да мълчи. В стаята не се чуваше нищо друго, освен съскането на климатика и тихото дишане на събраните мъже. Ричър се огледа. Всички чакаха търпеливо. Войниците от специалните части умееха да чакат. Въпреки че участваха в толкова много впечатляващи акции, те всъщност прекарваха много повече време в чакане, в готовност и будност. Освен това в девет от десет случая им казваха, че тревогата е фалшива и планираната акция се отменя.
Телефонът продължаваше да мълчи.
— Добри предположения — каза Лейн по-скоро на себе си. — Трима мъже, далеч оттук. На север. В някоя ферма.
Но всъщност Ричър изобщо не беше познал. Само на седем километра оттам, в електрическия мрак на града, на самия остров Манхатън, един-единствен мъж отвори вратата на една малка, задушна стая. После отстъпи крачка назад. Кейт Лейн и дъщеря й Джейд минаха пред него, без да го погледнат. Влязоха в стаята и видяха две легла. Леглата бяха тесни и изглеждаха твърди. В стаята беше влажно и задушно. Прозорецът беше закрит от черна завеса. Завесата беше залепена със скоч за стената около прозореца — отгоре, отдолу и от двете страни.
Мъжът затвори вратата и се отдалечи.
5
Телефонът звънна точно в един през нощта. Лейн грабна слушалката.
— Да?
Ричър чу слаб глас от другата страна на линията, изкривен двойно от електронното устройство и лошата връзка.
— Какво? — попита Лейн и се заслуша в отговора.
После каза:
— Дайте ми първо да чуя Кейт.
Настъпи нова пауза, после от слушалката се чу друг глас. Беше женски, задъхан, изплашен и променен от лошото качество на връзката. Каза само една дума, може би името на Лейн, после избухна в писък. Писъкът рязко замлъкна, Лейн стисна очи, а електронно модифицираният глас отново се обади в слушалката и излая шест кратки срички.
— Добре, добре, добре — каза Лейн и Ричър чу как линията прекъсна.
Лейн остана седнал, без да каже нищо, със стиснати очи. Дишаше бързо, на пресекулки. После отвори очи и изгледа всички в стаята, преди да спре поглед на Ричър.
— Пет милиона долара — каза той. — Ти излезе прав. Откъде знаеше?
— Беше очевидната следваща стъпка — обясни Ричър. — Един, пет, десет, двайсет. Такова е човешкото мислене.
— Ти си ясновидец. Виждаш в бъдещето. Назначавам те на заплата. Двайсет и пет хиляди годишно, както останалите момчета.
— Това няма да продължи цял месец — каза Ричър. — Не е възможно. Ще свърши за няколко дни.
— Съгласих се със сумата — съобщи Лейн. — Нямаше как да протакам. Те я измъчваха.
Ричър само кимна.
— По-късно ли ще получим инструкции? — обади се Грегъри.
— След един час — отвърна Лейн.
В стаята отново настъпи тишина. Още една порция чакане. Мъжете погледнаха часовниците си и едва забележимо се отпуснаха. Лейн остави замлъкналата слушалка върху телефона и се загледа в нищото. Но Ричър се наведе напред и го потупа по коляното.
— Трябва да поговорим — каза му тихо той.
— За какво?
— За цялостната обстановка. Трябва да се опитаме да разберем кои са тези хора.
— Добре — отвърна вяло Лейн. — Да отидем в кабинета.
Той бавно се изправи и изведе Ричър от дневната, през кухнята, към едно помещение в дъното. Беше стая за домашна помощница — малка, квадратна и обикновена, — която беше превърната в кабинет. Имаше бюро, компютър, факс, телефони, шкафове и етажерки за документи.
— Разкажи ми за фирмата си — предложи Ричър.
Лейн седна зад бюрото и завъртя стола си към стаята.
— Няма кой знае какво за разказване — отвърна той. — Просто бивши военни, които си намират друга работа.
— Каква работа?
— От каквото имат нужда хората. Най-вече охрана. Корпоративна сигурност. Такива неща.
На бюрото имаше две снимки в рамки. Едната беше по-малко копие на зашеметяващата снимка на Кейт, която Ричър беше видял в дневната. Бе поставена в подобна златна рамка. На втората снимка се виждаше друга жена, горе-долу на същата възраст, руса за разлика от Кейт и със сини очи вместо зелени. Но беше също толкова красива и беше снимана също толкова професионално.
— Значи охрана? — повтори Ричър.
— Предимно.
— Не съм убеден. Бодигардовете не изкарват по двайсет и пет хиляди на месец. Бодигардовете са едри тъпи буци, които не изкарват и една десета от това. Ако разполагаше с хора, обучени за охрана на застрашени лица, щеше да изпратиш някой от тях да отиде с Кейт и Джейд вчера сутринта. Тейлър щеше да кара, а може би Грегъри щеше да седи на мястото до него. Но ти не си изпратил бодигардове, което подсказва, че може би не се занимаваш точно с охрана.