Том Годуин
По-великото нещо
Нещото в Мъртвия град се зароди някъде под развалините като една-единствена частица протоплазма без усещания и цел — едва ли не проста химична реакция. Но все пак имаше разлика — то нарастваше. То растеше като съкращаваше хилядолетията в дни. Едновременно променяше и формата си. Части от него, непригодени да оцелеят, загиваха, но онова, което оставаше, ставаше все по-силно и по-сложно. То придоби зачатъци на разум, който се развиваше с растежа на тялото. Появиха се израстъци, които пълзяха по развалините, изследваха, протягаха се нагоре към слънцето. То разпростираше своите възли и пипала и непрестанно се развиваше. Дойде мигът, когато вече бе способно да променя формата си по своя воля; части от него можеха да се отделят от цялото за известно време и после отново да се сливат с него.
То мислеше. Отначало мислите му бяха просто усещания — осъзнаването, че съществува, волята да оцелее, усещането за разрушения град около него. Но заедно с тялото все по-сложни ставаха и мислите му. Най-накрая неговите възли и пипала изпълниха целия град и то достигна физическа зрелост. То престана да расте, нямаше вече накъде да се движи и какво да прави, освен да мисли.
То си създаде множество очи и други органи, с които да изучава света. Мозъкът му узна тайните на материалната Вселена, но огромното му тяло познаваше само града и се движеше единствено в него.
То изследва останките на съществата, които бяха построили града, и узна техния физически строеж. Изследва останките на онова, което бяха създали, и узна техния начин на живот — но не можеше да го разбере. Защото бе напълно лишено от чувства, подобно на материалните предмети, които познаваше толкова добре. То просто се питаше и чакаше деня, когато тези същества щяха можа би да дойдат в града и то щеше да разбере причините за техните постъпки.
Чакаше търпеливо — проблемът имаше значение за него.
То бе живяло петнадесет години, когато първите човешки същества дойдоха в града. То притежаваше телепатични способности и можеше да чете мислите им, но не разбираше чувствате, които ги водеха. Знаеше, че първите двама ще умрат от ръцете на другите, които ги следваха — интересът му нарасна. Но за него бе достатъчно да остане скрито и просто да наблюдава — то нямаше причина да се намесва.
Дългият хребет в далечината се очертаваше рязко на фона на вечерната заря и Торн се взираше в седловината, откъдето щяха да преминат преследвачите им, ако неистина бяха толкова близо, колкото се опасяваше.
На седловината се появи черна точка — миниатюрна, но ясно открояваща се на фона не небето. Той прикова поглед в седловината, докато всичко останало потъна в мъгла; броеше точиците, които се появяваха и миг след това изчезваха по отсамния склон. Преброи девет.
Извърне се с мрачно, тревожно лице. Девет малки черни точки на фона на небето: девет запъхтени, настървени полицаи, идещи по петите на своята плячка. Но прекалено увлечени в гонитбата, те бяха издали присъствието си, като не изчакаха прикритието на мрака, за да пресекат хребета.
Торн бързо се скри между дърветата, където спеше момичето. Тя лежеше така, както я бе оставил: русата и коса бе разпиляна по раменете, дишаше бавно и уморено.
Разтърси я за рамото.
— Време е да тръгваме, Лорайн, идат!
Тя моментално скочи на крака, напълно събудена и цялата нащрек.
— Близо ли са? — попита.
— На не повече от миля.
Тя изтръска листата от косата си, опита се да я среше с пръсти. Остатъците от разкъсаната верига, които висяха от белезниците на китките й, издрънчаха.
— Още ли са само четирима? — попита тя и, разбрала отговора по лицето му, престане да реши косата си. — Девет?
Той кимна.
— Значи… вече са убили всички останали. Не вярвам да са ги върнали живи.
— Никога не го правят — отвърна кратко той. — Сега идва нашият ред. Хайде да тръгваме.
Тя го последва мълчаливо през здрача на гората. Излязоха на открито, когато се бе смрачило и сиянието на изток предвещаваше изгрева на луната. Той ускори крачка, доколкото се осмеляваше — усещаше, че дългият преход през деня, е изтощил момичето. Но тя знаеше, че единственият й шанс да оцелее, е да накара уморените си крака да я носят напред, докато могат, колкото е възможно по-далеч от душещото куче.
Когато луната се бе издигнала над хоризонта, те стигнаха до една рекичка, която течеше почти перпендикулярно на пътя им. Нейните бързи, плитки води щяха да заличат следите им и да скрият миризмата им от кучето. Нагазиха в нея и вървяха по течението, докато се отклониха достатъчно от пътя си.
След като излязоха от рекичката, Местността започна да се променя. В далечината се мяркаха скелети от здания. Излязоха на един път и тръгнаха по него. Пътят пресичаше някакво шосе, те поеха по него и бързите им стъпки отекваха по разбития паваж. С приближаването им къщите ставаха все по-нагъсто и когато луната се бе издигнала наполовина до зенита си, те стигнаха до предградията — до първите пропукани и срутени стени на града.