Момичето дишаше тежко и все по-често се препъваше. Той я наблюдаваше, без да продума и без да смекчи суровото си изражение, но когато първият завой ги скри от откритата местност зад гърба им, той обяви почивка. Тя се свлече на земята, с гръб опрян върху бетонната стена на една сграда без покрив край пътя. Мъчителното й, отчаяно дишане се чуваше ясно в тишината.
— Ще починем за малко — каза той. — Виждам, че си на края на силите си, а и сигурно сме ги забавили с няколко часа, като тръгнахме по рекичката.
Той се отдръпна малко и зае позиция, от която можеше да наблюдава безкрайната нишка на пътя, осветен от луната. Той беше пуст и Торн насочи вниманието си към онова, което се виждаше от града.
После свали полицейската карабина от рамото си и я сложи напреко на коленете си, като още веднъж провери дали резервният пълнител е в джоба му. Два патрона в магазина и още пет в пълнителя. Седем изстрела срещу девет полицаи. По-добре да имаше пушка с щик, с която да се брани от преследвачите си, когато се свършат патроните. Но беше голям късмет, че му попадна и тази карабина по време на кратката суматоха при бягството им.
Дишането на момичето почти се успокои и тя му се усмихна унило.
— Темпото си го биваше. Казват, че ходенето било полезно за здравето. В нашия случай несъмнено е така. Но колко дълго ще издържим?
Той сви рамене.
— Можем да продължим да бягаме, а можем да изберем и другата възможност.
Тя опипа веригата на ръката си, вперила невиждащ поглед напред.
— Де, можем да изберем и другата възможност — каза тя. — Ножът, камшикът и юмрукът, докато изтръгнат от нас всичко, което знаем, а после — куршум. Не, продължаваме да бягаме.
— Ти можеше да си в безопасност — отбеляза той, като я погледна с любопитство. — Никой не те е карал да влизаш в организацията, там идват само по своя воля. От колко време си в нея?
— Три години.
— С какво се занимаваше?
— Аз самата предпочитам да гледам на себе си като глашатай на истината. Някога сме били велика, свободна страна, която човек е можел да преброди от край до край, без да го спират и да му задават въпроси. И, преди всичко, между хората е имало доверие и обич, а не взаимно подозрение и безразличие. Моята задача беше да докажа на хората, че могат отново да бъдат свободни и че никой няма право да се разпорежда с живота на останалите. По-старите хора знаят това, но не смеят да говорят. По-младите могат да бъдат убедени и когато го разберат, всички хора ще имат обща цел.
Торн леко се усмихна. Тя го забеляза и попита:
— Смешно ли ти се вижда?
Торн отново се усмихна — кротко, като на дете. Вярата си беше нейна, той нямаше право да й я отнема.
— Може би си права. Надявам се да е така. А сега — почини си добре, докато имаш тази възможност. След малко тръгваме отново и ще се помъчим да се измъкнем от тях преди да е изтекла нощта.
Той отново огледа пътя, като се вслушваше и се взираше за малките черни точки, които трябваше да се появят. Пътят беше чист и безмълвен, доколкото можеше да види, и той отново се извърна към момичето, чийто напрегнат поглед усещаше. Тя не се беше отпуснала; седеше, опряла гръб на стената, и го гледаше. Играеше си с веригата на китката си и нейното подрънквано сякаш отразяваше несигурността на момичето.
— По-добре си почини — посъветва я той отново.
— Първо искам да разбера нещо — каза тя. — И искам нещо да ми обещаеш. Мислиш ли, че наистина ще успеем да се изплъзнем?
— Може би — отговори той. — Поне можем да опитаме.
— Няма да сме нито първите, нито последните, които умират за онова, което смятат за справедливо — продължи тя, — и аз не съжалявам, че съм избрала този път.
— Зная.
— Тогава искам да ми обещаеш, че когато разбереш, че е дошъл краят, няма да ги оставиш да ме хванат.
Той бе способен да сложи край на собствения си живот — от две злини тази бе по-малката. Би било жестоко да й откаже да направи същото и за нея, но самата мисъл да я убие беше болезнена и мъчителна.
— Обещаваш ли? — попита отново тя.
— Разбира се — каза той, като се стараеше гласът му да звучи безизразно и безучастно. — Но още не са ни хванали.
— Още не. — Тя се усмихна на песимизма му. — Само исках да ми обещаеш. Това е нещо като мост, до който още не сме стигнали. А може и мостът да го няма.