— Мостовете се пресичат едва когато стигнеш до тях. А един от начините изобщо да не стигнеш, е сега да не си починеш добре.
Тя покорно се подчини, прибра колене до тялото си и сложи глава на скръстените си ръце. Той я гледа известно време, уверен, че само се преструва на задрямала, но доволен, че се е успокоила — сега, когато мисълта за това как ще умре не й тежеше.
Той отново огледа пътя и не откри нищо. Погледна и града, но той бе все така безмълвен, с пусти улици, залени от бяла лунна светлина. От другата страна на улицата имаше двуетажна сграда. На приземния етаж, там, където преди е имало витрина, сега зееше черна дупка. На два прозореца на горния етаж стъклата още си стояха и те приличаха на очи, втренчени безизразно над зейнала уста. Над витрината се виждаше част от фирмата: …ГР…Т…
Това не беше достатъчно да му подскаже името на града, а и да го знаеше, едва ли би му помогнало. Това беше район, твърде отдалечен от гъсто населените центрове и непознат за него. А и градът беше мъртъв и не можеше да му предложи нищо. Можеха да се крият тук — но докога? Дори ако по някакво чудо успееха да се изплъзнат от полицаите до сутринта, щяха да спечелят само един ден отсрочка, а след това на сцената щеше да се появи вертолетният патрул. В тази открита местност не можеха да се изплъзнат нито от кучето, нито от очите, които щяха да ги търсят отгоре. Всичко можеше да свърши само по един начин.
Мислите му се прекъснаха, когато видя нещо сиво и безформено да се движи в мрака зад празната витрина. То се мерна за миг — достатъчен за Торн да вдигне карабината и да се прицели, но в това време онова нещо изчезна. Той зачака със затаен дъх и с пръст на спусъка, но не успя да види нищо, освен втренчените очи на прозорците; не се чуваше нищо, освен биенето на собственото му сърце, дишането на Лорайн и, някъде в далечината, съненото чуруликане на някаква птичка.
Той свали карабината от рамо и погледна Лорайн. Тя седеше в същото положение, не бе усетила движението му. Нерви, помисли си той. Нерви и възбудено въображение. Или пък повей на вятъра, който е вдигнал прахта в старата сграда. Но нямаше вятър.
Той отново се взря и се вслуша в мрака. Нищо не помръдваше, но се чу някакъв звук. Това бе звукът, който Торн знаеше, че ще чуе рано или късно. Идваше далеч от пътя и долиташе до слуха му слабо, но отчетливо — звук от човешки гласове.
За него бе достатъчно да остане скрито и просто да наблюдава — то нямаше причина да се намесва и не желаеше да служи като катализатор, който да отклони човешките реакции от нормата им. Неговото любопитство бе могъщо като интелекта му и то откриваше в мислите на хората и в поведението им проблем, по-сложен от всички други, с които се бе сблъсквало дотогава. То четеше мислите им и се опитваше да ги анализира, съпоставяйки получената информация с огромния си опит. Разбра, че съпоставката е невъзможна: двете човешки същества действаха, подтиквани от непонятни за него нематериални мотиви.
То вложи в анализа на проблема цялата си безгранична мъдрост, но не можа да открие решението. Нещо тласкаше хората към нелогични постъпки, които щяха да ги доведат до смъртта, но движещата сила бе нематериална. Това бе някаква типично човешка черта, неуловима и неосезаема, и Нещото не можеше да я определи. Бе някакъв фактор, който имаше жизнено значение за решаването на проблема.
То продължаваше да наблюдава двамата, които подновиха бягството си в града, и чакаше по-нататъшните им действия да му разкрият липсващия фактор. Скоро то щеше да стана свидетел и на още едно действие, което му бе непознато — то никога не бе виждало как умира живо същество.
Торн неохотно се извърна към момичето. Не му се искаше да я буди, за да я поведе отново в една обречена битка, но нямаше избор.
— Лорайн!
Тя вдигна глава начаса̀, като преследвано животно.
— Идват — каза тя. Не питаше, беше сигурна.
— Още са твърде далеч, за да ги видим в този мрак, но чух гласовете им. Крий се в сянката, докато навлезем по-навътре в града.
Улицата направи завой, който ги скри от пътя. Те вървяха по средата, заобикаляха срутените стени, завиваха наслуки, но все повече се приближаваха към сърцето на града. На места преминаваха почти безпрепятствено, другаде на пътя им се изпречваха купища отломки и те трябваше да се катерят през тях. Понякога се натъкваха на толкова разрушени участъци, че бяха принудени да заобикалят отдалеч.
Минаха покрай някогашна банка. Прозорците бяха разбити, но на паважа се търкаляше едно по-голямо парче стъкло, на което се четяха полуизтрити златни букви: ГРИЙН СИТ… НАЦИО…