Грийн Сити. Той смътно си спомни това име. Град, прекалено отдалечен от големите населени центрове, веднъж бе видял карта на този град в щаба на Организацията — топографска карта, която само бе погледнал и сложил настрана.
Сега се опита да си спомни как изглеждаше картата. Беше бяла… с пътища, обозначени в черно… И синьо — да, имаше синьо! Малка рекичка на изток от града, в самите покрайнини. Река — и свобода!
— Лорайн! — гласът му бе почти тържествуващ. — Зная къде сме. Накрая на града има река, тя ще ни отведе далеч. Ще използуваме нещо за сал — каквото и да е, само да може да плава. Те не могат да плуват по течението по-бързо от нас, а ние имаме преднина. И трудно ще разберат къде сме излезли от реката.
Реката беше на изток от града и те продължиха да вървят по същата улица, докато стигнаха една пресечка, на която още си стоеше надписът „Крайбрежна“.
— Трябва да сме наблизо — каза той. — Скоро ще потеглим по реката и Харкър с неговата малка армия ще изгуби следите ни.
— За него ще е голям удар, ако избягаме — каза Лорайн. — За да го повишат, трябва да залови доста бегълци, но достатъчно е да изпусне само двама, за да го разжалват.
— Да, Държавата не прощава на некадърните — съгласи се той. — Но щом е стигнал до този чин, трябва да е изключително ловък касапин. Знаеш ли нещо повече за Харкър?
— Изглежда се в проявил, докато е бил във вертолетното разузнаване.
Той с нищо не показа какво впечатление му направиха думите й. Вертолетното разузнаване… Като бивш разузнавач, Харкър трябваше да знае за реката и би се сетил, че ще тръгнат натам. Докато те криволичеха из града в опитите си да му се изплъзнат, той сигурно е изпратил едно отделение към реката. Може би вече ги чакаха, докато другите, заедно с кучето, идваха по петите им.
Бяха в капан.
Стигнаха до един ъглов магазин, където витрината бе още цяла и луната осветяваше прашните стоки вътре. Той спря да огледа улицата зад тях, а в това време Лорайн заслони стъклото с ръка и се взря вътре.
— Било е магазин за играчки — обади се тя, когато тръгнаха отново. Трябва да е било точно преди Коледа. Вътре видях една звезда — Витлеемската звезда.
Прашна звезда от станиол — мир на земята и добра воля между човеците. Трогателен малък символ, който все още блещукаше в мъртвия, безмълвен град.
— Бил е красив символ — обади се отново тя.
Той не отговори. Очите му зорко оглеждаха улиците. Градът бе целият потънал в лунна светлина. Струваше му се, че никога не е виждал толкова ярка луна. Тя заливаше улицата със сребърно сияние, отразяваше се в късчетата стъкло по паважа. Около тях всичко бе светлина и блясък, но отпред ги чакаше реката. Те можеха само да вървят напред — натам, където хората на Харкър сигурно вече ги чакаха.
След малко Лорайн се обади отново.
— Сирак ли си?
— Баща ми умря, когато бях на три години, а майка ми — една година по-късно. Защо питаш?
— Защото съм виждала и други като теб, също така сурови. Те не знаят какво е майчина любов, не познават дори приятелството. Научават се или да се подчиняват, или да мразят.
— Имаше един старец, който се грижеше за мен. Приличаше на теб по убежденията си. Караше ме да чета — всички стари книги. В онези години аз вярвах в идеалите му. Арестуваха го, когато бях двайсетгодишен.
— И тогава ги намрази още повече?
— Естествено. Цялата му доброта и вяра в доброто у човека не значеше нищо за мръсника, който го предаде на полицията. Тогава започнах да губя вярата си.
— Значи си имал само един приятел? — попита тя. — Ако бе имал щастието да имаш семейство, да видиш какво могат да направят хората за онези, които обичат; жертвите, на които са способни, нямаше да мислиш така.
— Омраза или идеализъм — целта е една — отговори той. — Да се унищожи робството.
— Не — поклати глава тя. — Не е едно и също, Джони.
Джони… Старецът го бе наричал така… От колко време беше Джон Торн? Или просто Торн? Странно как само една буква, прибавена към името ти, е способна да го превърне в нещо приятелско, ласкаво.
— И, освен стареца, никой друг не те е обичал и ти не си обичал никого…
В думите й имаше съчувствие и разбиране, които се докосваха прекалено близо до нещо, което той искаше да скрие от нея, и отговорът му бе кратък, почти предизвикателен:
— Да, и така е по-добре.
Тя отново погледна напред, за да не разбере той, че резкият му отговор я е засегнал. Той почувства разкаяние и добави по-меко:
— Както и да е, сега не е време за спорове.
Тогава тя започна да му разказва, докато вървяха. Разни неща за себе си и детството си, за своите надежди и планове за бъдещето. Малките неща, близки до сърцето, които си разказват двама души в обща опасност. Но, въпреки че нищо в думите й не го показваше, на него му се струваше, че с тях се мъчи да прикрие предчувствията си; че още се страхува и мечтите й за бъдещата им свобода са само шепот в мрака.