Тя бе проникнала през бронята му, той чувстваше, че иска да й го каже и да я помоли да не го напуска никога. Това беше слабост, която той презираше у другите, и сега я проклинаше у себе си. Тя беше за другите, за слабите — не за него. Ако хората на Харкър ги чакаха край реката, чувствата нямаше да променят съдбата им. Нямаше нужда да се разделят със сълзи и нежни думи. Тя бе проникнала през бронята му и той не можеше и не искаше да я изгони оттам, но никой от тях нямаше да спечели, ако й кажеше това.
Докато продължаваха, тя се поколеба, отблъсната от мълчанието му, но не се обади повече.
Сградите вече не бяха толкова нагъсто, явно навлизаха в жилищен район. Градинките бяха гъсто обрасли с трева, живите плетове се бяха превърнали в непроходими бариери. Облъхна ги ветрец, който носеше неповторимия свеж, влажен мирис на река.
Мислите му отново се зареяха.
Да, може би Лорайн е права. У хората има нещо добро, но те са безпомощни и наплашени. Човек става предател, когато е застрашен неговият живот или животът на семейството му.
Отново се замисли за идеализма на Лорайн и изпита чувството за нещо безвъзвратно изгубено.
Те изминаха още няколко пресечки, след това пред тях се показаха дървета и малко по-нататък, с води, блеснали на лунната светлина, беше реката.
— Ето я най-после! — Лорайн се усмихна радостно и го хвана за ръката. — Беше ме страх да се надявам, но ние успяхме! Да вървим, да побързаме, преди да се е оказало, че всичко е прекалено хубаво, за да бъде истина.
— Почакай — каза той. Вече виждаше как умира надеждата й, чувстваше болката й. — Слушай.
Тя застана неподвижно, с ръка върху неговата и затаи дъх. Реката бълбукаше покрай своите бетонни брегове и ветрецът носеше към бегълците нейната свежест и мириса на дървета. Заедно с тях той донесе и звука, който Торн бе очаквал: звука на гласове.
Пръстите на Лорайн се впиха в ръката му и тя изохка, почти беззвучно. След това пръстите й се отпуснаха, тя се усмихна отново, и гласът й бе почти спокоен, когато каза:
— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина.
Докато Торн наблюдаваше реката, те се появиха; вървяха бавно и уверено. Бяха двама. Единият стреля три пъти във въздуха и други изстрели му отговориха отнякъде нагоре по реката. Той погледне назад към улицата, по която бяха дошли, и видя далечните фигури да се приближават.
Бяха обкръжени. Харкър си бе направил добре сметките, нямаше къде да бягат. Хората му се приближаваха предпазливо, но уверено. Искаха да заловят плячката жива. Трябваха им отговори на някои въпроси и си имаха начини да ги изтръгнат — с помощта на ножа, камшика и юмрука.
Торн се огледа. Малката каменна къщичка наблизо щеше де им свърши работа колкото всяка друга и те тръгнаха към нея, без да бързат. Вече нямаше смисъл да бързат.
Вратата се завъртя тежко на пантите си. Той я отвори и влезе с насочена напред карабина. Лунната светлина струеше през широките, големи прозорци и заливаше стаята със сребристите си лъчи. Най-далечният ъгъл беше тъмен и отново за миг му се стори, че там се размърда нещо сивкаво и безформено. Но преди да го стигне, то вече беше изчезнало.
Отвътре вратата имаше желязно резе. Докато той оглеждаше стаята, чу как Лорайн залоства вратата. Стаята беше квадратна и в нея нямаше нищо, освен малката решетка на пода край отсрещната стена — невярно някакъв отдушник, прекалено тесен, за да могат да избягат оттам.
Срещу вратата, през която бяха влезли, имаше друга. Той залости и нея. Пантите, на които се държеше, бяха разядени от ръжда — през тази врата щяха да нахлуят полицаите.
Единият прозорец гледаше към реката и той застана до него в очакване. Лорайн тихо прекоси стаята, долепи се до стената и също зачака. Той не сваляше очи от сенките под дърветата, с карабина, опряна до бузата, и мисълта за онова, което Лорайн очакваше от него, го пронизваше като ледено острие.
Една фигура се стрелна през осветеното от луната пространство и карабината в ръцете му излая два пъти. Човекът продължи да тича и се скри сред друга групичка от дървета. Торн извади другия пълнител от джоба си и го пъхна в карабината. От петте изстрела — само три.
Лорайн го гледаше, опряла гръб в посребрената от луната стена.
— Само три, Джони. Спомни си за обещанието.
Той се обърна към прозореца, без да й отговори. Помнеше и нямаше какво да й каже. Наблюдаваше сенките край реката, готов за стрелба. Реката отразяваше лунните лъчи с вълничките си и бързаше, бързаше нанякъде. Тя можеше да ги отнесе със себе си към свободата, но бяха дошли твърде късно. Бяха се стремили към нея, търсейки спасение от смъртта, но смъртта се бе оказала по-бърза от тях. Тя ги бе настигнала.