Той стреля по още една пробягала сянка и тихо изруга неточния си мерник, когато фигурата залитна и продължи да бяга. Четири изстрела — брой два.
Нещо тежко блъсна вратата с ръждясалите панти. Тя изскърца и един винт отхвърча чак до отсрещната стена. Той стреля два пъти през вратата, внезапно почувствал безкрайна умора и желание да изпълни обещанието си и най-после всичко да свърши.
Иззад вратата се разнеса вик на болка и звук на отдалечаващи се стъпки. Чу ги да спират на известно разстояние и да се съвещават тихо.
Оставаха му два куршума. Безнадеждният им опит за съпротива бе приключил. Той се извърна към Лорайн.
— Мисля, че това е краят — каза бавно. — Краят. Съжалявам… бих искал…
Млъкна. Какво би искал? Какво иска човек, когато обича едно златокосо момиче и стои пред него с дуло, опряно в сърцето му? Какво може да му каже в тези последни отлитащи мигове?
— Не съжалявай, Джони — каза тя и гласът й вече не трепереше.
Отвън отново блъснаха вратата и тя поддаде. Следващият път щяха да нахлуят. Той вдигна карабината.
— Не съжалявай — повтори тя. — Сбогом, Джони.
Лостът отново се вряза във вратата и той натисна спусъка.
Карабината изтрещя и тя за миг застина край стената, после се свлече на колене. Опита се да каже нещо, но кръвта бликна от устата й и я задуши. Той видя къде я бе ударил куршумът — високо, твърде високо. Щеше да умре, но задушена от собствената си кръв.
Вдигна карабината отново, в пристъп на безсилна ярост и съжаление, но полицаите вече се бяха вкопчили в него. Едно дуло го удари по главата, той се строполи на пода и започна да губи съзнание. С усилие на волята направи опит да изплува над притискащия го мрак, чу как някой казва:
— Мъртва ли е?
Друг му отговори:
— Почти. Да вървим. Харкър ни чака.
В този миг мракът го погълна.
То никога не бе виждало как умира живо същество, но разумът му подсказваше, че стремежът да се избегне смъртта трябва да е най-могъщото желание. То знаеше мислите на Лорайн, докато тя очакваше смъртта си, облегната до стената, знаеше мислите й, когато куршумът я прониза и тя падна на пода. Знаеше всичките й мисли и виждаше, че онова нещо, което бе я водило към смъртта, неуловимото нещо, което бе мотивирало всичките й постъпки, е все така силно и непоклатимо.
Дори умирайки, тя с нищо не му помагаше да разбере причините за своите действия, да открие липсващия фактор, и любопитството му растеше. С целия си разум се бе опитало да разбере — и не бе успяло. Може би беше нещо, свързано с тялото или съзнанието й — нещо, което то дори не подозираше.
Полицаите отведоха пленника си и тя остана да лежи на пода. То се приближи до нея — гаснещият й живот не го интересуваше, то просто искаше да открие онова неосезаемо нещо, което я бе накарало да жертва живота си за другите.
Възможностите му бяха огромни, то бе способно да достигне до всяка клетка от тялото й, без да повреди тъканите. Докато тя умираше, то проникна в клетките и и узна всички мисли, които някога се бяха раждали в мозъка й, всички спомени, всички чувства. В момента на смъртта й то възпроизведе в себе си нейното „аз“.
И в същия миг то откри липсващия фактор и най-после разбра защо не е могло да го намери до този момент. Осъзна защо никога не би могло да го анализира единствено с мозъка си.
Липсващият фактор представляваше цел, мъдрост, която се е трупала в продължение на два милиарда години. Той бе познание, съвършено различно от неговото; познание, което обхващаше такъв невъобразимо дълъг период от време, че дори и неговият могъщ разум бе стъписан пред мащабите му.
Когато то възпроизведе в себе си нейното „аз“, то прие в себе си и нейните чувства, нейните стремежи — и най-после успя да разбере. И за един кратък миг то достигна границата на безумието.
Първото нещо, което Торн усети, когато дойде в съзнание, бе режещата болка в китките от въжетата, с които бе привързан за бетонния стълб; те се опъваха силно от теглото на отпуснатото му тяло. Съзнанието му постепенно се избистри, той отвори очи и бавно се изправи.
Бяха го отвели назад по същата улица, по която бяха дошли. Той разпозна магазина за играчки на ъгъла.
Полицаите бяха наклякали около него, с изражение на очакване, застинало върху лицата им. Един от тях се изсмя и каза: