Револверът изтрака на паважа и Харкър падна на колене, притиснал с ръка корема си. Торн преряза въжетата, които пристягаха краката му към стълба, и вдигна револвера.
— Аз… аз… — Харкър се опита да каже нещо, потръпна конвулсивно и се свлече на паважа.
Торн погледна надолу към безмълвната, безформена купчина, която до преди миг бе Харкър. Понякога на този свят има малко справедливост — Харкър бе умрял от собствения си нож.
Торн се обърна и тръгна обратно към реката. Краткият миг на удовлетворение бе отлетял. Харкър бе мъртъв, той успя да го убие, както си бе мечтал, но нямаше с какво да запълни празните години пред себе си. Можеше да се върне към стария живот без надежда, да изживее някак дългите празни години, които го чакаха.
Луната светеше високо над главата му и стаята, в която тя бе останала да лежи, вече нямаше да е заляна в светлина. Тя сигурно лежеше в мрака с угаснали очи. Трябваше да се върне при нея.
Той продължи нататък и вече познатата улица му връщаше живия спомен за нея.
Тя някак си бе усетила, че това е наистина последният й час, и бе искала той да проговори, да се престори заедно с нея, че краят още не е настъпил и с това да я стопли и утеши. Тя се бе страхувала от самотата на този миг и го бе молила по своему да не я оставя така сама.
Тогава той мислеше, че е по-добре да се преструва на суров и равнодушен. Не беше я разбрал, а сега бе твърде късно.
— Джони!
Той рязко вдигна глава и я видя да идва към него по улицата. Това беше Лорайн, тя бързаше към него с тихи стъпки, в усмивката й имаше нежност.
Той я чакаше с неподвижно, измъчено лице. Това бе видение, родено от мъката му; то щеше да се стопи след миг.
Тя спря пред него с несигурна усмивка.
— Джони! Не се ли… не се ли радваш, че ме виждаш?
— Не! — отвърна той дрезгаво. — Ти не си Лорайн. Нали аз я убих!
— Но аз съм Лорайн! — Тя сложи ръка върху неговата. — Виж, аз съм истинска като теб!
Ръката й беше топла и истинска. Той я хвана, сякаш, за да й попречи да изчезне.
— Но аз те застрелях — каза той. — Наистина ли си Лорайн, или си нещо изпратено да ме измъчва?
— Аз съм истинската Лорайн. Никога не бих искала да ти причиня зло. Онова нещо в града…
— Какво искаш да кажеш?
— То прилича на амеба, но е много по-сложно. То ни е наблюдавало през цялото време. То не е можело да разбере защо постъпваме по този начин, защо вярваме в нещо толкова силно, че да умрем за него. То е по-умно от хората, но само по отношение на материалните неща. То е лишено от чувства и затова не може да разбере. Но когато аз умирах там, на пода, то дойде при мен и възпроизведе в себе си моите мисли и чувства. За него това е било съвсем непознато преживяване, чуждо на досегашния му опит и това, струва ми се, го е зашеметило. Но то си спомнило за мен навреме и се заело да възстановява тъканите ми. Отнело му е доста време. Когато ме съживи, то си спомни за теб. Знаеше, че си невредим и че си убил Харкър. Тогава ме пусна да те потърся, а то самото се оттегли към центъра на града.
Сега то е на наша страна. Иска да знае какво съм искала да постигна аз — а то може да направи такива неща! И то ще ги направи. То ще ни помогне и тогава нашите хора отново ще бъдат свободни!
— Трудно ми е да го повярвам — каза Торн. — Това е направо невероятно, но нали ти си тук, нали си жива. — Той я притегли по-близо до себе си. — Но дори и да ни помогне, после какво?
— То не се нуждае от благодарности — отговори тя. — Помага ни, защото така иска. Каза, че след като си свърши работата, ще се оттегли зад своята силова бариера. Но след това, година след година, то постепенно ще сваля бариерата, и когато най-после хората дойдат в града, то ще ги посрещне, за да им каже нещо.
— Не разбирам, трудно ми е да го проумея. Но ако това е истина, няма значение дали разбирам или не. То е обещало да ни помогне, то ми върна теб — за мен само това има значение.
Той остана известно време безмълвен, щастлив от близостта й; реалността на нейното присъствие постепенно заличаваше всичката болка на изминалите часове.
— Това беше една дълга и самотна нощ, нали, Лорайн?
За петнадесет години едно мислещо същество може да научи много от неодушевените неща, които познават само настоящето и са лишени от воля и цел.
Но в постъпките на Лорайн се криеше цел, която идеше от дълбините на Времето, от самото начало — отпреди два милиарда години. В нейните постъпки бе заложена мъдрост, трупана в продължение на хилядолетия — мъдрост, придобита в безброй мъчителни уроци, с помощта на опити, грешки и предавана като инстинкт от поколение на поколение.