В мига, когато Нещото осъзна истинския обхват на тази мъдрост, то за първи път разбра, че не знае нищо за живота. Самото то бе живо същество, но не знаеше нищо за живота — цялото му познание се отнасяше до неживата материя.
От Лорайн то можеше да разбере какво е животът; в нея можеше да открие цялото натрупано познание на един вид, който се е развивал и променял и се е борил да оцелее, опитвал се е, не е успявал, опитвал пак и се учел, през цялото време се учел, докато Слънцето е обиколило десет пъти центъра на Галактиката; десет огромни бавни обиколки, всяка по двеста милиона години.
Десет пъти по двеста милиона години — а то самото се учеше едва от петнадесет години!
Жаждата му за познание бе ненаситна и то бързаше да усвои новите знания, да ги прибави към познанията си за материалния свят. Когато пое в себе си нейните чувства, то най-после разбра, но това бе твърде различно от разбирането на физическите явления.
За кратко време неговата хладна логика се обърка, то бе зашеметено от чудото на онова, което бе открило. Но скоро то успя да приеме новия си опит и, за първи път, откакто съществуваше, то усети, че животът му има цел. То не искаше повече да живее ден за ден; то бе живо същество и вече знаеше, че животът не се състои от отделни смъртни същества. Той трябва да продължава в безкраен низ от поколения.
Най-после то имаше цел. Знаеше какво иска и какво трябва да направи. Не можеше да остане чуждо на онази форма на живот, която му бе показала какво е животът. Неговите чувства, познанията, които бе възприело, бяха човешки — то не можеше да бъде друго, освен човек и в стремежите си. То бе приело в себе си идеализма на Лорайн и сега знаеше, че идеалите й не са лишени от логика. Знаеше, че те са се родили в непрекъснатия процес на еволюцията и са израз на безсмъртните стремежи на човешкия род.
То можеше да раздели тялото си на толкова части, колкото пожелаеше, и тези части можеха да приемат всякаква форма, с всякаква клетъчна структура, временно или за постоянно. Сега то се чувстваше човек и не виждаше смисъл да запази първоначалния си вид на безформена маса.
И то започна да дели тялото си и да придава на частите човешка форма — човешка по структура, напълно, абсолютно човешка до най-малката клетка, и всяка от тях наследила идеализма на Лорайн. Те тръгваха в нощта, понесли в себе си този идеализъм, но и още нещо — способността да осъществят тези идеали; познанията за материята, които принадлежаха на Нещото от града.
Една малка част от него щеше да остане в града. Тя скоро щеше да се присъедини към другите — когато вече нямаше да има нужда то да произвежда същества, които да се борят против насилието.
Тогава то щеше да премине своята бариера и последната частица от него щеше да се изгуби в нощта. Зад бариерата един радиев часовник щеше да отброява година след година, век след век, докато всички негови потомци се слеят с останалите хора. Тогава часовникът щеше да покаже, че е настъпил часът, бариерата щеше да изчезне и хората щяха да влязат в града, за да узнаят онова, което Нещото бе обещало да им каже.
Но те щяха да намерят града празен. Щеше да ги посрещне само надписът на една стоманена плочка върху малка каменна сграда:
Тук една жена загина в името на нещо неосезаемо и аз се питах защо го направи. Исках да разбера, затова поех в себе си нейния опит, за да открия естеството на нейните подбуди. Дотогава аз бях живот, без да познавам живота. Когато възприех опита на една форма на живот, съществувала от два милиарда години, аз не можех да постъпя иначе, освен да остана верен на този опит. Когато приех опита, аз не можех да не приема и нейните стремежи и цели. В замяна дадох на човечеството своите познания за материалния свят, за да може по-добре да осъществи тези цели.
Аз имах знание и сила, но човечеството имаше нещо по-велико, то имаше мъдрост и цел.
Затова не ме търсете в този град — вие самите сте онова, което търсите.