Скочих от коша и какво да видя: тъпанът се търкаля към мечката и бумти, мечката го блъсне, тъпанът се върне, удари се в стената и се търкулне пак към мечката. Мечката реве от страх и тича из воденицата, а тъпанът се търкаля подире й. Както вървеше заднишком — затвори вратата на воденицата и вече нямаше накъде да бяга. Рече да се покатери по гредите на тавана, но тупна на земята; земята се затресе и тъпанът се търкулна пак към нея. Тогава скочих, грабнах го и заудрях силно.
Зверът застана до вратата и зарева. Той реве, аз бия тъпана и тъй осъмнахме…
По същото време, докато ние с мечката се надревавахме и надплашвахме, край воденицата минавал керван с камили, натоварени с грънци. Камиларите отивали на панаир. Като чули във воденицата тъпан да бие, помислили си, че може да е веселба и рекли да се отбият. Още неотворили вратата на воденицата, мечката се шмугна между тях и хукна да бяга, та подплаши кервана с камилите. Камиларите се затичаха след камилите и подир малко започнаха да се завръщат. Водят камилите, но грънците им станали парам-парчета. Събраха се камиларите, завайкаха се и като нямаше на кого да си изкарат яда, дойдоха при мене и се развикаха:
— Ти си виновен, че подплаши камилите, та ни изпочупиха гърнетата! Сега да ни ги платиш!
— Не аз на вас трябва да платя грънците, а вие на мене мечката, дето отворихте вратата и тя избяга — отговарям ядосано. — Затворил съм тука мечката — аз си зная как, — хоро да я уча да играе на тъпан, а вие да ми я изпуснете. Сега или вървете да ми уловите нова мечка, или старата да ми платите!
Разбраха камиларите, че пара от мене няма да видят, и си тръгнаха. Като отминаха, тръгнах си и аз.
Вървях, вървях и стигнах до едно село. Край селото събрали се ергени — играят на прескочикобила. Видяха ме, че нося тъпан, спуснаха се към мене и завикаха:
— Хайде да ни посвириш да поиграем, че на нашия гайдар гайдата му се е пукнала и сега си я кърпи.
— Аз — казвам — не мога да свиря, само тъпан зная да бия.
— Нищо, тъпан да е — съгласиха се ергените.
Гледам ги — всички обути с нови цървули, само аз бос. Казах им тогава:
— Ще бия тъпана, ако ми дадете цървули.
Един от тях се събу и на бърза ръка ми даде цървулите си.
— Ето! Бий сега, да поиграем. Хопа!
Взех цървулите и започнах да бия тъпана. Аз бия, те играят, а когато се измориха, пуснаха ме да си вървя.
Пак тръгнах на път и дълго вървях, а Палас, където бяха майсторите, все далече, та по едно време легнах на една баирчинка да полежа и да помисля какво да правя. Мислих, мислих — нищо не мога да измисля. Както си лежах възнак, усещам, че нещо ме дърпа за цървула. Погледнах, без да мърдам — и виждам една лисичка, мъчи се да отхапе от цървула. Цървулите ми, направени от прясна кожа, свинска — бяха й се май харесали. По едно време лисичката захапа цървула и започна да ме влачи. Отдолу тревата — хлъзгава, аз — лек и се понесох подире й като шейна. Влачи лисичката — аз си мълча и само стискам тъпана, да не падне и да я подплаши.
Колко време се влачихме, не мога да ти кажа, но по едно време чувам, петел пее. Разбрах, че сме вече до Палас, и си рекох: „Я чакай да пропъдя тая глупава лисица, да не ме видят с нея, да ми се смеят.“ Чукнах с тъпана, лисичката подскочи като убодена, превъртя се във въздуха и търти да бяга. Два ли, три ли пъти стъпи на земята. През останалото време се носеше все по въздуха. Такова бягане му дръпна опустялата лисица.
Станах тогава и куцук-куцук — стигнах в село. Нашите майстори бяха вече направили кубето на камбанарията. Като ме видяха, затириха се всичките да ме разпитват какво е станало с мене. Сложих тъпана на земята, седнах върху него и всичко им разказах. Майсторите само слушат, цъкат и се чудом-чудят, а край тях цяло село, и то слуша. Щом свърших, майстор Манол стана, та ме прегърна, а след туй се обърна към другите и се провикна:
— Туй момче, дето, само се отърва от ръцете на разбойниците, надви една мечка и надхитри една лисица, не бива да се мъчи, кал да носи, затова го произвеждам майстор! Дайте да му вържа една престилка.
Рипнаха другите, донесоха престилка и майсторът ми я завърза. Така на девет години станах майстор. Научих се прави зидове да зидам без конец. Вместо да пущам отвес — пущах плюнка и пак ставаха зидовете прави. Лошото на плюнката е само, че като лъхне вятър, отвява я и дуварът се изкривява.