В такова едно ветровито време ми се случи да правя комин и го изкривих. Клюмна коминът, взе да се навежда и аха-а да пада. Ами сега? Падне ли, всички ще ми се смеят. „Ето — ще кажат, — той пък какъв е майстор!“ Ха де! Мъча се комина да изправя, но комин изправя ли се? Реших се тогава на една хитрина. Подпрях го с гърба и се провикнах от покрива:
— Стопанино-о-о-о, плати си комина, инак ще бутам! Плащай, че бутам…
— Чакай, момче — провикна се стопанинът, — парите не са у мене, а у жената, а тя е на чешмата за вода.
— Не! — казвам. — Или парите, или комина!…
Поотместих се, коминът падна, а камъните му се разтърколиха на покрива.
— Инат момче, ей! — завикаха майсторите. — Страшен майстор ще стане от него. Язък за хубавия комин…
— Аз ще направя — Викам — нов.
И наистина направих, но чаках да спре вятърът.
Така работехме. Много черкви, ханища и къщи на хората направихме, а когато се върнах в село, сложих в скута на майка ми не 150 гроша, както бяха ме спазарили, а цели четиринайсет лири. Баща ми, като ги видя, не повярва, че са мои, и първо попита майстор Маноля дали не съм ги отнякъде откраднал. А когато майсторът му каза, че са мои и с чест спечелени, тате прибра лирите в своята кесия и рече на майка ми:
— У детето не бива пари да има. То трябва да се учи не да си харчи парите, а да ги събира. А затова, че е спечелил толкоз много — ушийте му едни нови потури.
Тъй ми ушиха първите нови потури. Бяха ми тежички, но аз ги вързал бях с едно въженце през врата, под ризката, че тогава нямаше тиранти, и ми седяха потурките опнати: всички, като минавах през улицата, викаха:
— Бре, какви опнати потурки бре!
И никой се не досещаше, че съм ги вързал, че и тая работа — опъването на потурките — става с мозък, а не с ръце. Има една, ако си я чул. „Ум царува, ум робува, ум патки пасе“, а пък аз ще кажа: „Ум царува, ум робува, ум потурките опъва“.
— Добре де, чичо — питах аз, — ами защо не си опаса на кръста пояс, ами си връзваше потурките със сиджимка?
— Защото не можеше всеки да опасва пояс, момчето ми. То не е като сега, всеки да опасва каквото си иска. Има един камък накрай село, белият камък, дето му викат. Всяка година на Гергьовден всички млади се събираха около него и се мъчеха да го повдигнат… Който повдигаше камъка до кръста, той имаше правото да се опасва с пояс. Ето ти, както си с антерийка, ако сега запашеш пояс — на какво ще мязаш? На чалма. И ще ти викат „Кольо Чалмата“. Поясът е мъжка работа, не може всеки да го опасва и разпасва…