Понякога то надничаше от коша и се усмихваше на минувачите; понякога, добре увито, спеше дълбоко на дъното, а друг път си играеше с всевъзможни играчки. Разбрах, че много хора му подарявали какви ли не играчки. Една от тях обаче поразително напомняше ихай — дъсчица с посмъртно име. Тя бе винаги в коша независимо дали детето спеше, или беше будно.
Един ден забелязах, че продавачът е изоставил бамбуковата си кобилица и двата коша. Той буташе по улицата количка, голяма, колкото да побере стоката, инструментите и бебето и очевидно с тази цел направена с две отделения. Види се, детето бе вече твърде тежко и бащата не можеше да го носи все така примитивно, както досега. Над количката се вееше бяло знаменце, върху което с курсив бяха изписани йероглифите: Кисеру рао кае — „Подменям водопроводни тръби“, както и лаконичната молба за „великодушна помощ“: О-тасуке о негаимас. Детенцето изглеждаше здраво и весело, а до него аз пак видях необикновената дъсчица, напомняща ихай, която все привличаше погледа ми. Сега тя висеше точно пред лицето на детето. Гледах количката, докато тя приближаваше, и неочаквано се убедих, че съм прав и че дъсчицата е наистина ихай. Слънцето я осветяваше ярко и традиционният будистки текст се виждаше съвсем отчетливо. Това възбуди любопитството ми и аз помолих Ман’емон да каже на продавача, че много тръби вкъщи се нуждаят от подмяна. Това бе самата истина. Скоро количката спря пред нашата порта и аз излязох да я огледам.
Детето бе много лъчезарно и не се изплаши дори от мен — чужденеца. То гукаше, смееше се и протягаше ръчички — личеше си, че е свикнало да му се радват. Огледах по-отблизо дъсчицата. Беше Шиншу4-ихай, с изписано върху нея посмъртното име на жена. А Ман’емон ми преведе текста, който гласеше:
„Почитана и с висок ранг в Обителта на съвършенството. Тридесет и първият ден на третия месец от двадесет и осмата година Мейджи5“.
Междувременно един слуга изнесе тръбите, които се нуждаеха от подмяна, майсторът се залови за работа, а аз останах да го наблюдавам.
Лицето му бе на човек на средна възраст, с онези дълбоко врязали се привлекателни и мили бръчки край устата — пресъхнали следи от някогашни усмивки, — които придават на толкова много японски лица неповторимото изражение на смирена доброта.
Ман’емон започна да го разпитва, а да не отговаря на въпросите на Ман’емон, можеше само някой изключително проклет човек. Понякога имах чувството, че над тази мила и доверчива старческа глава се появява ореол на будисатва6.
С една дума, продавачът започна да отговаря на въпросите му и така, от дума на дума, разказа историята си. Два месеца след раждането на момченцето жена му умряла. В предсмъртния си час тя се обърнала към мъжа си с думите: „Моля те, три години от мига, в който умра, детето да е неизменно свързано с моята сянка — никога не го отделяй от дъсчицата с посмъртното ми име, за да продължа да се грижа за него и да го кърмя. Защото знай, че ще го кърмя цели три години. Не забравяй, моля те, това последно мое желание!“
Но след смъртта й той не можел да работи и да гледа както трябва такова малко дете, изискващо денонощни грижи. От друга страна, бил твърде беден, за да си позволи лукса да наеме бавачка. Затова се и заел да продава бамбукови тръби, за да припечелва по малко пари, без да оставя детето нито за минутка само̀. Не можел да си позволи и да му купува мляко, ами повече от година го хранел с рядка оризова каша и подсладена вода.
Казах вече, че детето изглеждаше много здраво и румено и никак не му личеше, че не пие мляко.
— Това — заяви убедено, почти с укор Ман’емон — е, защото покойната му майка го кърми. Защо му е тогава мляко?
А момченцето се усмихна гальовно, притиснато сякаш в невидима, призрачна прегръдка.
6
Будисатва — стремящ се към просветление. Онзи, който се стреми да излезе от безконечността на преражданията и да спаси всички живи същества от страдания. — Б.р.