Протегнах ръка и хванах пръстените му. Вибрираха слабо в хватката ми, после се успокоиха. Прибрах го грижливо в кутията от обувки и зачаках.
Нито едно наследство в продължение на две седмици.
Извадих го и го побутнах. Силно.
Същия следобед получих поредния кремав плик. Този път наследявах двеста и тридесет хиляди.
Втренчих се в маховика и решително ударих най-долния му пръстен. Машинарията бясно се завъртя.
Три дни по-късно пристигна адвокат с печално лице, който ме уведоми, че по силата на завещанието на Макс Девъргаст III — Джуниър наследявам имението му в Санта Клара… невероятно ранчо на обща стойност някъде около седем милиона.
Същия ден спрях маховика. Не го прибрах обаче и вечерта той отново се въртеше — сигурно бях бутнал бюрото без да искам. Въртеше се бавно, лениво, непрестанно — както на камината на Дейвид. На сутринта за мен имаше плик и триста и петдесет долара.
Сега живея в Санта Клара. В ранчото. Ожених се и се разведох. Гледам коне и немски овчарки. Маховикът стои над камината в гостната. Върти се бавничко. Всяка седмица наследявам по няколкостотин долара, което ми е напълно достатъчно да се издържам. Прислужницата ми понякога води малкия си син със себе си. Забелязах колко очаровано гледа малкият към маховика. Чудя се дали да не му го оставя в наследство, когато и на мен ми дойде редът да ходя в ада. А понякога, най-често късно нощем се чудя какво ще стане ако завъртя машинката силно, много силно… и какво бих правил с милиардите на Бил Гейтс.