Джанис Кайзър
По закона на сърцето
Първа глава
Виктория Рос беше нетърпелива да пристигне в малкото планинско градче. В продължение на месеци беше проучвала изследванията на професор Уолтър за дивака от Едгър, щата Вашингтон. Детайлите се биха запечатали така силно в съзнанието й, както приказките, разказвани от баба й, когато беше малко момиченце. Историята на този мъж беше истинско предизвикателство за всеки учен. Професорът се интересуваше повече от легендите, които се разказваха за тайнствения дивак, отколкото от самия него. Виктория пък бе силно заинтригувана от личността му.
Отби встрани и спря на пустата главна улица. Слезе от колата и се заслуша във воя на вятъра, който идваше откъм планините, свистеше в клоните на боровете и разнасяше надалеч дима от комините. Въздухът беше пронизващо леден, сякаш слизаше от заснежените планински върхове, а бе едва ноември и оставаха още няколко седмици до началото на зимата.
Тя зиморничаво закопча канадката си до брадичката, прибра кестенявата си коса под шапката и зарея поглед към планините. Потръпна. Някъде там горе той беше сам. Въздъхна, взе куфара от задната седалка, затръшна вратата на колата и се огледа. На улицата се виждаха два джипа, спрели отсреща пред местния бар, а малко по-надолу — раздрънкана бричка.
Икономическото състояние на градчето не беше много добро. Магазините изглеждаха празни, улиците пусти. Спомни си, че професорът й беше разказвал как след изсичането на горите, местните хора преживявали от туристи или от социални помощи.
Професор Уолтър й беше описал толкова подробно града, че всичко наоколо й се струваше познато.
Подмина няколко магазина и спря пред невзрачна сграда, през чиито прозорци се процеждаше слаба светлина. На стъклото се мъдреше надпис „Градски съвет“. През полуспуснатите щори тя забеляза възрастна жена, седнала зад дървено бюро, която пушеше и четеше вестник.
Виктория влезе, без да се двоуми.
Изненадана от появата на непознато лице, жената веднага остави вестника и се изправи.
— Добър ден.
— Здравейте. Търся Уилърд Джонсън, кмета — по-бърза да обясни Виктория.
Жената беше с посивели коси и носеше размъкната бежова жилетка. Тя се усмихна някак смутено и рече:
— Боя се, че си закъсняла с около три месеца, скъпа. Уилърд си отиде през септември.
— Напуснал е града?!
— Само до гробището. Пиенето го довърши. Аз съм чиновничката в общината и временно изпълнявам задълженията му. Казвам се Анна Нортън. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не зная. Дадоха ми само името на господин Джонсън.
Жената си дръпна за последен път от цигарата и я загаси. Погледна към куфара на Виктория и попита:
— По работа ли идваш?
— Не съвсем… Името ми е Виктория Рос. Моят научен ръководител от Калифорнийския университет, професор Уолтър, е правил проучвания в Едгър миналото лято. Тук съм, за да продължа начинанието му.
— А, да, професорът. Спомням си го. Обикаляше целия град и разпитваше всички, като им тикаше под носовете някакъв касетофон. — Тя погледна подозрително Виктория. — Надявам се, нямаш намерение да правиш същото, млада госпожице.
— Е, не съвсем. Тук съм, защото професорът получи инсулт и не може да продължи работата си. Запозна ме с проучванията си за дивака от Едгър и те ме заинтригуваха. Затова дойдох.
— Страхувам се да не отвориш стари рани…
Виктория замълча, за да обмисли внимателно думите си.
— Професор Уолтър ми даде да разбера, че някои от местните хора отказват да говорят за дивака.
— Дивакът, както го наричаш, някога беше обикновено добро момче. Ала преживя доста неприятни неща. Бяха тъжни дни в историята на града и местните жители просто не искат да си ги спомнят.
— Но господин Джонсън…
— На Уилърд Джонсън му беше дошла щурата идея да превърне Джаред Уайлд в сензация като Бигфут и по този начин да привлече туристи в града. Смяташе, че професорът ще му помогне да изпълни своя план.
— Но Джаред Уайлд съществува, госпожо Нортън! Той не е легенда като Бигфут.
— Искаш да кажеш, съществуваше. Той е мъртъв от петнайсет години и е грях, че не го оставят да почива в мир. Нали разбираш, не обвинявам теб лично. Вината е изцяло на местните жители, които разпространяват разни истории, довели хора като теб и професора тук. В продължение на години вестниците се занимаваха с него. Сега пък учените са се заели с това.
В стаята бумтеше голяма печка и беше доста топло. Виктория си свали шапката, приглади коса и разкопча канадката.
— Съблечи я, ако искаш да останеш и да поговорим — предложи жената, като посочи стола срещу бюрото си. — Не искам думите ми да прозвучат враждебно, но не ми харесва начинът, по който говорят за Джаред.