— Едва ли ще подбира много — ухили се Парнъл.
— Ще дължиш извинения и на мен, и на Джаред, Стив, когато разбереш, че не си бил прав.
— Е, няма смисъл да спорим. Времето ще покаже. — Той се огледа. — Какво ще кажеш първо да построим лагера, а след това да заложим капана?
Джаред седна и подпря брадичка, като не изпускаше от очи дребната червена фигура, която се разхождаше напред-назад в падината. Не можеше да бъде сигурен дали е мъж, или жена. И все пак нещо му подсказваше, че е жена и това го накара да застане нащрек.
— По дяволите! — промърмори разгневено той, като разсеяно подръпваше краищата на брадата си, облегнат на камъка. Затвори очи и опита да се успокои, като изложи на слабите слънчеви лъчи лицето си.
— Какво може да означава това? — промърмори той по-високо. — Какво са намислили пък сега?
Отдавна беше забелязал втория човек, стаен между дърветата, обграждащи поляната. От време на време, нещо проблясваше на слънцето — блестяща метална чаша, огледало или може би цевта на пушка, и издаваше местонахождението му. Не беше забелязал никакви други хора. Малко по-късно щеше да обиколи наоколо, за да се убеди, че наистина са сами.
Сезонът не беше подходящ за екскурзии из горите. Непознатият в червено не беше случаен турист, значи цялото това обикаляне нагоре-надолу беше заради него. Опитваха се да привлекат вниманието му. Това можеше да означава само едно — пак бяха решили да му устроят капан.
Наведе се и надникна от наблюдателницата си. Да, човекът в червено беше жена. И той беше абсолютно сигурен, че иска да провокира интереса му. Проблемът беше, че наистина успяваше.
Виктория се разхожда, докато накрая и омръзна. Гледаше скептично на цялото това представление. Джаред Уайлд можеше да си събира някъде орехи и да няма и най-малка представа, че тя е там долу. Или пък можеше да го е стъпкала мечка преди години, или да е паднал от някоя скала и да се е пребил.
Тя приближи до Парнъл. Той седеше в края на поляната върху голям пън в сянката на дебел ствол с пушка на колене.
— Забавляваме ли се вече, а?
— Много смешно… Мислиш ли, че има някакъв смисъл?
— Подозирам, че скоро ще разберем.
— Кога например?
— Тази вечер, може би — рече Парнъл. — Не очаквай Уайлд да дойде, подскачайки от радост и да ти каже здрасти. Той не е глупав.
— Ще ме нападне, когато се стъмни. Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Без мен, скъпа, ще станеш храна на зверовете, преди да е съмнало. Повярвай ми.
Тя поклати глава. Непоправим! Парнъл наистина се оказа опасен човек. Но ако си мислеше, че ще я изплаши, за да се хвърли в прегръдките му, жестоко се лъжеше.
Виктория се обърна и отново се запъти към откритата поляна.
— Ще отделя още един час — подхвърли тя през рамо. — И привършвам за днес.
Джаред се придвижваше в тъмнината, а сърцето му биеше до пръсване. Винаги беше така, когато се приближаваше до хора. Гледката предизвикваше спомени за разочарованията, които беше преживял. Обидата в душата му никога нямаше да избледнее. И въпреки това винаги когато се появеше възможност да се доближи до хора, той не можеше да устои на изкушението.
Задушливият дим на тлеещи влажни клони подразни ноздрите му. Огънят още не се виждаше, но той знаеше, че бивакът е близо. Никой не беше се осмелявал да лагерува в неговата територия. Но противно на очакванията, той прие предизвикателството. Опасността му вдъхваше смелост.
Беше почти сигурен, че са само двама. Когато слезе в долината, откри следите само на двама души. Едните бяха малки, следователно бяха на жена. Ако другите принадлежаха на Стив Парнъл, значи беше започнал да използва живи примамки. Джаред внимателно си проправяше път между дърветата. Движеше се по посока на вятъра. Не беше особено важно, когато дебнеше хора, но хората понякога водеха кучета, а едно добро куче би усетило миризмата му по вятъра. Сега обаче случаят не беше такъв и той не се тревожеше, че може да бъде открит, особено през нощта. Ако искаше, можеше да се разхожда около лагера с часове по замръзналата земя и да не остави следи.
Когато се престрашеше да приближи някой лагер, това беше, защото чувстваше неконтролируем подтик да бъде близо до себеподобни. Не вярваше на хората, но все пак нещо у него не му позволяваше и да ги зачеркне. Не напълно.
Вече виждаше огъня. Сърцето му отново заблъска в гърдите и той потри брада, като се чудеше как ли ще изглежда в очите на жена. Много малко жени се престрашаваха да се качат толкова високо в планината и той винаги беше като хипнотизиран, когато се окажеше близо до някое създание от нежния пол. Често беше гледал групи насядали около огъня, които се смееха и разговаряха. Беше предпазлив с тях, дори с децата, но гласовете им бяха като музика за слуха му.