Веднъж, преди много години, го обзе такова болезнено чувство на самота, че сериозно се замисли дали да не се върне, само заради контакта с хората, дори да бъде хвърлен в затвора. Вместо това беше слязъл до един лагер на около миля от пътя, където знаеше, че ще срещне хора. Пристигна там, преди да се стъмни и се заслуша в човешките гласове и шумове, които отекваха из гората. Бяха две или три големи семейства. Когато единият от мъжете извади китара и всички започнаха да пеят, Джаред се приближи още повече. Беше толкова близо, че можеше да помирише дъвката, парфюма и керосина във фенерите. Не беше на повече от двайсетина метра, докато те пееха песните, които знаеше като момче. Беше се просълзил. Мразеше се, задето бе допуснал да изпадне в такава немилост и не можеше да отиде при тях, да седне в кръга около огъня и да запее. Беше затворил очи, мълвейки думите заедно с певците. Винаги, когато си спомняше онази нощ, сякаш дочуваше гласовете им отново.
Той рядко приближаваше до лагери след този случай, освен ако не беше сигурен, че всички са заспали. Беше му достатъчно за броени мигове да споделя тяхната близост, да вдишва въздуха, който и те дишаха, да докосва екипировката им, да седне сам до горещите въглени…
Този път беше различно. Много по-различно. Тази двойка мъжът и жената — знаеха, че той е тук.
Преследваните винаги усещаха опасността.
Джаред вече ясно виждаше пламъците на огъня, когато спря, доловил гласове. Извърна глава и се заслуша. Единият глас определено беше женски. Но той не се поддаде на въодушевлението. Трябваше да бъде предпазлив, особено ако мъжът беше Стив Парнъл. Оцеляването му зависеше от това.
— Проклет да бъда! Наистина ли си участвала в родео? Представям си те на кон, но не и на мустанг. Колко тежиш, четирийсет и пет килограма?
— Достатъчно — рече Виктория. — Не трябва да си едър, за да се задържиш на кон.
Той се засмя, стана от пъна и се протегна. Виктория седеше с кръстосани крака на една рогозка от другата страна на огъня. Парнъл погледна към нея и се усмихна. Пламъците на огъня танцуваха по лицето му.
— Ако ме извиниш, Вики… Извинявай Виктория, ще вляза в палатката за минута. — Взе пушката и й я подаде. — Не стреляй, докато не видиш бялото на очите му — пошегува се той и подсвирна, преди да пропълзи в малката палатка.
Виктория положи пушката на коленете си и се загледа през огъня. Непрогледен мрак обгръщаше гората. Огънят осветяваше само стволовете на дърветата около лагера и видимият свят се беше ограничил до едно твърде малко пространство.
Тя се обърна и погледна към палатката, любопитна какво е намислил Парнъл. През последните двайсет минути за втори път влизаше вътре. Тогава й хрумна, че може да е скрил бутилка в багажа си.
— Стив! — извика тя подозрително. — Да не би да имаш бутилка вътре? — Ядоса се. — Имаш ли? Отговори!
Той провря глава през отвора на палатката.
— Само няколко глътки срещу студа, за да си стопля вътрешностите — ухили се той виновно и протегна бутилката през отвора. — Искаш ли малко?
— По дяволите, ти обеща да не вземаш алкохол!
— О, хайде, Вики, оправдано е от медицинска гледна точка. Човек трябва да се сгрее отвътре при такъв студ.
— Стив, имахме сделка!
Разкаянието му бавно премина в гняв.
— Не бъди такава педантка! Малко пиене няма да навреди на никого. Освен това тук едва ли има достатъчно, за да ти се повдигне настроението, да не говорим пък да се напиеш…
— Да, няма да ти се уреди въпроса — промърмори тя едва чуто.
Той изпълзя от палатката и се изправи, като наклони глава назад, наливайки се на инат.
— Казах ти, че ще се откажа, ако не играеш по правилата! Знаех си! Не трябваше да идвам.
— Може и да си учителка — отвърна той, — но аз не съм ученик. Ако не харесваш компанията ми, тогава защо не си тръгнеш? — Той бръкна в джоба на панталоните си и извади ключовете от колата, клатейки ги в ръка. — Ето, вземи джипа.
И тъй като единственият отговор беше враждебният й поглед, той се засмя, сложи ключовете обратно в джоба си и отново отпи от уискито.
Виктория се изправи. Само огънят ги разделяше. Най-лошите й страхове току-що се бяха сбъднали. Тя беше в тази пустош сама с някакъв побъркан тип, които не криеше намерението си да се напие и да направи Бог знае какво след това.
Излезе глупачка. Позволи на желанието за научен успех да замъгли разума й. Беше прекалено късно да прави каквото и да било. Е, поне имаше пушка. Стив Парнъл беше направил грешка, за която щеше да съжалява.