Затворила очи, тя се вслуша в тракането на зъбите си, подобно на кастанети, подражаващи на безумно фламенко, докато усети, че отново губи съзнание…
Замириса й на ябълки. Баба й сигурно приготвяше ябълково пюре. Скоро щеше да й донесе цяла купа горещо пюре, от което се издига пара, и чаша чай, за да се стопли. Да… И аспирин против треската. Усети жажда. И чаша вода щеше да й се отрази добре.
Защо леглото й миришеше толкова отвратително? Като Скутър, кучето им? Баба й никога не го пускаше в къщата. Той трябваше да стои навън и да пази ябълковите дървета от мечката, която слизаше от планините да търси храна. Понякога, когато температурата паднеше под нулата, баба й го пускаше в задната стая, заедно с котката.
Виктория се усмихна при тази мисъл. Скутър и котката на една постеля. Какво странно съжителство! Скутър отдавна беше мъртъв. И това легло не можеше да мирише като него. А баба й… И тя беше умряла много, много отдавна.
Смърт… Всички бяха мъртви. И тя ли беше мъртва?
Размърда пръстите на краката си. Не! Не можеше да е мъртва, щом все още мърда. Размърда десния си крак. Той се опря до нещо горещо и твърдо — толкова горещо, та чак я опари, и я накара да изохка. Имаше нещо топло и зад нея.
Тя се насили да отвори очи, но наоколо цареше мрак — влажен леден мрак, който миришеше на ябълки и пръст. Опита да се съсредоточи — умът й се блъскаше като слепец в безкрайно снежно поле. Ранчото на баба й… Бъркли… Учениците й… Професор Уолтър… Градчето… Възрастната жена… Барът от другата страна на улицата… Стив Парнъл… Стив Парнъл!
Завесата се повдигна. Ужасът, когато тичаше през мрака, я обзе отново. Ледената вода бавно я поглъщаше… Да, тя беше мъртва…
Виктория повдигна глава и непоносима пулсираща болка прониза слепоочията й. И челюстта, където я беше ударил Парнъл, я болеше. Плъзна ръце по бедрата си, по корема, по гърдите — нейното влажно, трескаво, напълно голо тяло?!
Какви бяха тези горещи предмети, притиснати до нея?
Виктория ги опипа с пръсти. Гладки и много горещи… Камъни! Горещи камъни.
Привдигна глава над завивките — не бяха одеяла. Животинска кожа!
Затрепери силно, докато се оглеждаше като хипнотизирана. Къде се намираше? О, Господи, защо беше толкова тъмно?
Трепереше неудържимо и отчаяно се разплака. Тогава в съзнанието й изплува той — точно както се беше появил в светлия кръг около лагера. Дивакът! Джаред.
Изведнъж осъзна случилото се. Беше я отвлякъл. Тя беше в леговището му, и то гола! Ръката й се плъзна до долната част на корема. Внимателно опипа тялото си, за да провери дали е ранена. Никаква болка. Никаква кръв. Не беше я изнасилил. Но я беше съблякъл, беше я докосвал. Тя силно потрепери при мисълта, че я е видял гола. Господи, помисли си, дано да не е сексуален маниак, какъвто го изкарваше Парнъл.
Виктория отново повдигна глава, този път по-високо. В дъното на помещението се процеждаше мътна светлина. Тя присви очи. Скали? Пещера. Разбира се, че се намираше в пещера.
Главата й се отпусна на своеобразната възглавница. Тя се извърна и помириса наоколо. Слама? Листа? Пера? Кожи? Нищо чудно, че леглото миришеше на куче.
Но къде беше Джаред? Нима я бе оставил и бе отишъл да ловува? Или пък се беше сврял някъде из тъмната пещера?
Виктория се опита да сложа в ред мислите си. Джаред я беше отвлякъл. Не беше я наранил — поне не още. Може би не е ужасното чудовище, каквото изглеждаше и щеше да се споразумее с него?
Ама ако се заблуждава? Как трябва да се държи с него? Твърда или нежна трябва да бъде? И какво иска той все пак? Трябва да му е било доста трудно да я донесе дотук. Очевидно бе намислил нещо, но какво?
Докато лежеше изтощена, тя се опита да потисне стоновете си. Изведнъж чу шум и притаи дъх. Плъх ли беше? Змия? Или той?
Светлото петно на отсрещната стена започна да се увеличава. Внезапно се появи фенер, ръка, после рамо и глава.
Беше дивакът. Полугол! Тя го видя как се възправя в цял ръст и сякаш изпълва помещението. Носеше още една кожена завивка.
Фенерът осветяваше само част от главата му — косата и брадата. Запъти се към нея с несигурни стъпки. Тя остана да лежи неподвижно, като се преструваше, че още е в безсъзнание и го огледа през притворените си клепачи.
Той се приближи съвсем, вдигна фенера, за да я разгледа по-добре. За първи път Виктория можа да види лицето му ясно. Беше учудващо кротко, необикновено привлекателно лица. Не беше чудовище, както си го представяше — въпреки гъстата тъмна брада и дългата коса. Очите му бяха прекрасни, сини, с цвета на небето, носът му — прав и фин. Имаше лице на художник, не на звяр. Но стоеше там полугол, преметнал само една животинска кожа около бедрата си.