Докато се катереше по планинския склон, преметнал я на рамо, той си представяше голото й тяло, завито в коженото му палто. Беше я понесъл към най-тайното си скривалище, където бе изключено някой да ги обезпокои. Беше лудост да поема такъв риск, но нещо го подтикваше да го направи — колкото заради себе си, толкова и заради нея.
Откакто се бяха върнали в пещерата, той постоянно си я представяше гола край огъня. Кожата й беше толкова мека, толкова гладка, извивките й толкова примамливи, толкова женствени… Все едно че виждаше отново Трейси, гола на лунната светлина. Спомняше си допира на плътта й, копнееше да проникне в нея, да я държи в прегръдките си… Но Вики беше в безсъзнание, а може би умираше.
Чудно, ала той искаше тя да оживее. Беше издържала досега и нямаше да е често да умре, преди да е открил що за човек е тя и защо му беше извикала: „Джаред, аз съм твой приятел“.
Огънят сгорещи лицето му и Джаред се отдръпна назад. Изтри потта от челото си и остави кожата да се смъкне от раменете му. През пращенето на цепениците долови някакъв звук, идващ откъм залата, която използваше за спалня. Ослуша се. Плачеше ли, или бълнуваше? Сърцето му трепна и той се втурна натам, но изведнъж спря.
По дяволите, какво му ставаше? Беше прекарал години, опитвайки се да ги намрази всичките, целия човешки род, а сега тази жена го караше да се държи като малко момче. Ако имаше нужда от хора, знаеше къде да ги намери. Цели месеци, веднъж дори година, издържа, без да говори с друг човек. Маки му стигаше. Каква беше тази фиксидея сега?
Джаред беше толкова разтревожен тя да не умре, че не се беше замислял какво ще стане, ако оживее. Със сигурност щеше да поиска да си тръгне, колкото е възможно по-скоро, а това можеше да се окаже опасно за него. Бяха паднали снеговете и нещата допълнително се усложняваха. Преследвачите можеха и да не дойдат веднага в планините. Но когато това станеше, нямаше да има измъкване… поне не лесно.
Ако оживееше, най-вероятно щеше да остане в продължение на месеци при него. Запасите му щяха да намалеят. Трябваше или да убие сърна, или да рискува и да слезе до Маки. Но нима можеше да се измъкне? Ако състоянието й беше тежко, как щеше да я остави. А ако се чувстваше добре, щеше да е още по-рисковано. Можеше да избяга или да примами враговете му.
Джаред изруга и яростно запрати един пън в стената на пещерата. Защо не я беше оставил просто да умре? Не беше свикнал с подобен род проблеми. По дяволите, имаше толкова причини, заради които беше загърбил света!
Пое си дъх и опита да се успокои — след като не бяха успели да го пречупят тогава, нямаше да успеят и сега. Тази Вики беше в неговия дом, пък бил и той само пещера. Ако оживее, трябваше да изпълнява нарежданията му, все едно дали й харесва, или не. Нямаше да им бъде лесно, но тя трябваше да разбере какво му дължи. Беше й спасил живота все пак.
Странна мисъл… В неговата пещера имаше жена и тя му дължеше живота си.
Виктория се събуди от допира на мокър парцал върху главата си. Повдигна клепачи и отново видя Джаред. Сините му очи бяха вперени в нея. Разбърканата му коса и брада го правеха да изглежда толкова огромен и див, че тя се стресна и сърцето й се качи в гърлото. Пое си дъх и едва тогава той се отпусна назад, но изражението му не се промени. В погледа му се четеше загриженост и подозрение.
Тя чакаше, затаила дъх, но той мълчеше. Дълго остана така безучастен с каменно изражение. Погледът му не беше толкова страшен както през онази нощ в лагера, но в него нямаше и помен от състрадание. И все пак, беше я донесъл дотук, беше се грижил за нея…
Виктория преглътна с усилие. Опита се да раздвижи крайниците си, но откри, че е твърде изтощена. Дори дишането й причиняваше страдание. Чувстваше се абсолютно безпомощна.
Тя потърси погледа му. За какво мислеше? Можеше ли да говори? Дали не беше луд?
Продължиха да се гледат, докато накрая тя успя да прошепне с пресъхнало гърло:
— Джаред…
Той не отговори. Очите й се напълниха със сълзи.
— Не можеш ли да говориш?
Джаред продължи мълчаливото си бдение. Дали не бе оскотял дотолкова, че да бе отвикнал да говори? Забеляза, че е с износена памучна риза. Беше облечен като човек и това й даде надежда. Тя си пое дъх и рече:
— Трябва да говоря с теб.
— Защо?
Виктория въздъхна с облекчение. Гласът му прозвуча нормално.
— Защото никой друг не го е правил от години.
Очите му скептично се присвиха.
Опита се да каже още нещо, но главата така я болеше, та чак погледът й блуждаеше. Притвори очи и се опита да успокои дишането си. Изгаряше в треска. След минута отново повдигна клепачи. Джаред не беше помръднал. И изражението му не се бе променило. Чакаше.