Мина й през ум, че той просто чака смъртта й. Да, тя умираше. Трябваше да си вземе последно сбогом с единственото живо същество наблизо.
Забеляза, че светлината е много по-ярка от преди. С крайчеца на окото си мерна входа на пещерата, отдето нахлуваха слънчеви лъчи.
— От колко време съм тук?
Джаред я гледа втренчено цяла минута, преди да отговори.
— От две нощи.
— Две?! — Можеше да й каже седмица, месец, век… Нямаше да има разлика.
По дяволите това безизразно лице! Нито капчица състрадание, макар да я гледаше как умира.
Опита се да преглътне. Не успя. Гърлото й бе пресъхнало!
— Жадна съм — простена тя. — Вода…
Той коленичи и се пресегна за нещо над главата й. Тогава видя, че носи и протрити джинси.
Поднесе керамична чаша към устните й, като плъзна ръка зад врата й и леко я повдигна, за да може да пие.
Коства й неимоверно усилие да преглътне, но вкусът беше божествен. Пи ненаситно, докато утоли жаждата си. Той отпусна нежно главата й на постелята и продължи бдението ся, седнал на пети.
Клепките й натежаха и Виктория притвори очи. През следващите няколко минути тя ту изпадаше в унес, ту идваше в съзнание, люшкайки се между съня и реалността. Но когато се съвземаше и отваряше очи, той все още беше там и я гледаше.
Трябва да бе минало доста време. Събуди се отново от допира на студената кърпа до челото й. Изражението му си оставаше все така мрачно, но някаква нежност се прокрадваше в начина, по който се грижеше за нея.
— Много си мил към мен.
Той помръдна устни, очевидно обмисляше думите й, ала не отговори.
— Не искаш ли да поговорим?
Той избегна отговора и отново поднесе чашата към устните й. Виктория въздъхна и я пое, но се наложи той да й помогне да седне. Когато мечата кожа се плъзна от гърдите й, тя си спомни, че е гола — нали я беше съблякъл. Продължи да го гледа как я настанява в леглото и грижливо я завива. Не показа с нищо, че е забелязал голотата й.
Тя придърпа кожата до брадичката си и се отпусна назад.
— Защо беше със Стив Парнъл? — чу го да казва най-сетне.
Тогава Виктория разбра. Той не й вярваше. Затова се държеше по този начин.
— За да мога да те срещна, Джаред — отговори тя, като се опитваше думите й да прозвучат едновременно спокойно и логично. — Парнъл каза, че знае как да те намери.
Джаред се усмихна горчиво.
— Парнъл отдавна се опитва да ме намери. И винаги с пушка. Той искаше да ме убие, ти също!
— Не! Грешиш!
— Не ти вярвам!
Гневът му я изплаши и сърцето й заблъска бясно в гърдите. Опита да се успокои. Осъзна, че не може да си позволи да изпада в ярост.
— Не за това дойдох, Джаред. Аз възпрях Парнъл да стреля, спомняш ли си? Не исках да те нарани.
Той измърмори нещо неразбираемо. Не биваше отново да потънат в мълчание.
— Как да ти обясня… Според мен, животът ти е много интересен и исках да науча повече за него. Да ти помогна.
Той подръпна брадата си и я изгледа подозрително. Накрая рече с нисък сдържан глас.
— Не се нуждая от помощ. Не и от теб. Нито от когото и да било.
Не беше сега времето да му обяснява защо е дошла. Нито пък щеше да бъде убедителна. Беше прекалено слаба за продължителни дискусии. Не преставаха взаимно да се изучават. Джаред не криеше подозренията си, но го измъчваше любопитство. Може би осъзнаваше, че има предимство.
— Защо ми спаси живота, Джаред?
Той помисли за момент.
— Защото съм глупак.
— Не, не си глупак. Ти си добър човек и аз съм ти благодарна.
— Не съм дете, Вики. Не ми говори така — присви очи той.
— Ти ме наричаш Вики?! — повдигна вежди тя в недоумение.
— Парнъл те нарече така. Не е ли това името ти?
— Не — каза тя. — Името ми е Виктория. Това копеле Парнъл си позволяваше да фамилиарничи с мен!
Джаред се усмихна. Тя осъзна колко не на място са прозвучали гневните й думи. Едва сега си спомни, че бе ударила Парнъл и не знаеше какво е станало с него.
— Тон добре ли с?
Джаред повдигна рамене.
— Не знам. Може и да е мъртъв. Е, поне се надявам да е така.
— Искаш да кажеш, че съм го убила?!
— Може би.
— О, Господи — простена тя. — Не исках да го наранявам. Поне не лошо.
— Във всеки случай те ще дойдат.
— Кои?
— Шерифът. Ако Парнъл може да върви, той ще им разкаже какво се е случило. А ако не се върне в града, те ще го потърсят. Освен ако зимата дойде и не намерят тялото му.
Виктория потрепери от жестокостта в думите му.
Може би е убила човек! Очите й се напълниха със сълзи и тя потърси погледа му.
— Обвиняваш ме, нали? — Той продължи да се взира в нея, стенал устни. — Не бъди мнителен, Джаред. Ти просто не разбираш. Хората не те мразят. Парнъл не е типичен пример. Аз…