— Здравейте — отвърна тя и погледна към единствения клиент, петдесетгодишен мъж.
— Какво ще обичате?
— Всъщност търся един човек. Стив Парнъл.
— Беше тук преди малко. Изпуснахте го.
Виктория реши, че трябва да е бил един от мъжете, които видя да се качват в джипа.
— Ама че късмет — промърмори тя.
— Стив сигурно ще се върне след около два часа. Ако искате, можете да го почакате.
— Не, нямам толкова време — поклати глава тя.
— Ще пиете ли нещо?
— Да, една кока-кола.
— Само това ли?
— Да.
— Разбрано, една кока-кола! — След минута той се върна с чаша и бавно й наля. — Заради Стив ли сте в града?
— Не, но разбрах, че той е човекът, с когото трябва да поговоря.
— Сигурен съм, че би бил доволен да го чуе — подсмихна се барманът.
— Чух неговата версия относно съдбата на Джаред Уайлд. Затова искам да се срещна с него.
Барманът погледна към възрастния посетител. Онзи се ухили и отпи от бирата си.
— Джак, според теб Стив има ли някаква версия?
— И още как! — ухили се още по-широко клиентът.
— Много хора могат да ви кажат това-онова за Джаред — рече барманът. — Ако се интересувате, разбира се.
— Познавахте ли Джаред?
Той се почеса по брадата.
— С Джаред сме играли заедно баскетбол в отбора на гимназията цяла година. Да, познавам го доста добре. Беше свястно момче. Харесвах го.
— Как мислите, дали е жив?
Барманът се замисли за момент.
— За разлика от мнозина, аз съм склонен да вярвам на Стив Парнъл. Няма причина да лъже, че е виждал Джаред.
— И Стив е един! Ако може да се вярва на алкохолик… — подхвърли клиентът.
— Той разказва едва и съща история и когато е трезвен, и когато е пиян, Джак.
— Но трезвен ли е бил, когато твърди, че го е видял?
— Вие не вярвате, така ли? — обърна се Виктория към мъжа.
— След петнайсет години, Джаред със сигурност е опнал петалата. Просто не вярвам, че е жив.
Виктория отпи от кока-колата.
— Все пак мисля, че трябва да поговоря със Стив.
— Ако искане да чуете всичко от първоизточника, значи наистина трябва да го видите — съгласи се барманът. — Стив не си пести думите, особено що се отнася до Джаред.
— Смятате ли, че Джаред е искал да убие Тод Парнъл?
— Не знам. Но Стив е убеден, че е било убийство. В началото смятах, че Стив лъже, ама никак не ми се вярва някой да преследва призрак цели петнайсет години заради някаква измислена история!
— Това са глупости — подхвърли Джак и отпи от бирата си.
— Както виждаш, хората тук са на различни мнения — подсмихна се барманът.
— Очевидно — съгласи се Виктория. — Да предположим, че Джаред живее никъде в пущинака. Мислиш ли, че е озверял?
— Сигурно, щом е трябвало да оцелява. Вероятно съвсем е подивял. Представи си да не говори с друго човешко същество в продължение на петнайсет години! Ако е жив, със сигурност не е с всичкия си.
— Би било интересно да поговоря с него… — рече Виктория.
— Нима ще повярвате на бръщолевенията на Стив Парнъл, госпожице? Е, бих могъл да ви разведа из пущинаците. Евтино ще ви излезе — каза клиентът през смях.
— Имате ли някаква представа къде отиде Стив Парнъл?
— Вероятно вкъщи. Мисля, че Том го откара.
— Къде живее?
— На около миля източно от града. В доста хубава вила. Намира се сред боровата гора отдясно на пътя. Няма начин да я пропуснете.
— Колко ви дължа? — посочи празната си чаша Виктория.
— Един долар.
Виктория остави банкнота от два долара на бара, благодари и се приготви да тръгне.
— Наистина ли възнамерявате да търсите Джаред, госпожице? — попита клиентът.
— Може би. Защо?
— От въпросите, които зададохте, реших, че сте репортер или нещо такова и сте решена на всяка цена да откриете Джаред.
— Не съм репортер, но съм заинтригувана от тази история.
Мъжът заби поглед в чашата си.
— Не казвайте пред Парнъл, че съм ви предупредил, но няма начин той да не спомене каква нужда има Джаред Уайлд от жена… — ухили се мъжът. — Но истината е, че Стив е този, който се нуждае от жена. На ваше място, бих внимавал.
— Не говори така, Джак. Ще уплашиш дамата.
Виктория взе куфара и се усмихна.
— Благодаря, но не се плаша лесно. Все пак няма да забравя предупреждението ви.
Тя се обърна и излезе от бара.
Втора глава
Лесно откри вилата на Стив Парнъл по описанието на бармана. Докато караше по алеята към входа, Виктория забеляза, че вече бе започнало да се смрачава. Паркира до джипа отпред. Вътре светеше, значи Стив си беше вкъщи.
Изкачи се по стълбите на верандата, но когато посегна към дръжката на вратата, беше изпреварена от мъж на около трийсет и пет години, който отвори отвътре. Беше висок и добре сложен, с разрошена руса коса и набола неколкодневна брада. Носеше джинси, фланелена риза и беше по чорапи. В ръката си държеше кутия бира. Погледът му похотливо се плъзна по тялото й.