— Почакай малко — спря я Стив. — Не се вълнувай толкова.
— Да не се вълнувам ли? Та ти ме обиждаш с намерението си да ме използваш, Стив! Всъщност изобщо не желаеш да ми помогнеш.
— Искам да изясним този въпрос веднъж завинаги. Няма да се откажа, докато убиецът на брат ми не са получи заслуженото.
— Не ти ли е хрумвало, че това може да стане и без да го убиваш?
— Нима смяташ, че като си поговориш сладко с него, той ще се промени?
— Никой не му е казвал добра дума от петнайсет години. Какво искаш да очаквам от него?
— Добре, да предположим, че отидем там и си по-говорим с него спокойно. Ами ако не иска да ни съдейства? Ако се опита да ни убие?
— Няма причина да мислим, че ще го направи. Той не е убиец. Не е примамвал и убивал хора, нали? Ти си единственият, с когото се е сбил, защото си се опитал да го заловиш.
— Да — саркастично отвърна Стив. — Той ме нападна при самоотбрана.
Виктория се втренчи в него. Не му вярваше напълно. Но ако искаше някога да намери Джаред Уайлд, трябваше да прибегне до помощта му. Тя отново седна.
— И така, докъде бяхме стигнали?
— Там, откъдето започнахме.
— Не, не е вярно. Ако ме заведеш в местността, където бих могла да се срещна с Джаред, мисля, че ще успея да го убедя да поговорим. Единственият проблем е дали ще се държиш цивилизовано, или като хрътка, надушила кръв.
— Значи сключваме сделка… — намръщи се той.
— Приемам да тръгна с теб, но имам условия.
— Какви?
— Аз ще бъда шефът. От психологическа гледна точка това е деликатно начинание. А аз знам как да спечеля доверието му. Твоята задача е да ме заведеш в неговата зона. Никакви пушки, никакъв алкохол. Ще подходим сериозно и професионално или въобще няма да се захващаме.
— Вие от колежите се смятате за големи умници!
— Имал си петнайсет години да го намериш, Стив. Резултатите не са особено впечатляващи.
— Бил съм по-близо до него от всеки друг.
— Е, може би е време да дадеш път на колежанките.
Той се ухили самодоволно.
— Ако искаш да го направиш тази година, Вики, нямаш много време. Първата голяма виелица вече се задава откъм Аляска. Скоро цялата област, и най-вече планините, ще бъдат затрупани със сняг и ще бъдат непроходими до пролетта. Всъщност мислех да организирам последното за годината преследване през следващите дни.
— Искаш да кажеш, че трябва да тръгнем веднага?
— Разполагаме само с два-три дни. Уайлд вероятно е помирисал снега и се е успокоил, че ще бъде в безопасност още една зима. Ако те види, може би ще бъде по-невнимателен от друг път.
— Вие, мъжете, наистина мислите по-скоро с гениталиите, отколкото с главите си!
— Знам какво е да си на негово място — подхвърли Стив иронично.
— Казваш, че трябва да тръгнем утре?
— При изгрев — слънце, ако искаш да стигнем, преди да е завалял снегът.
— Нямам екипировка.
— Аз имам — успокои я той. — Нуждаеш се единствено от топли дрехи.
Виктория обмисли предложението. Идеята й се превръщаше в осъществим план. Стив Парнъл бе готов да отидат в пущинака и да открият дивака от Едгър. Не рискуваше ли прекалено много, като се съгласяваше да тръгне с него?
— Значи разбрахме се. Нямаме време за губене. Ако си замислил нещо, предупреждавам те, че имам сгъваем нож — доста мъже са откривали на какво съм способна, когато ме предизвикват.
— Много се горещиш! — засмя се той.
— Не, Стив, говоря сериозно.
— Има още нещо. Не отивам в планината без пушка. Съгласен съм без алкохол, но един мъж трябва да е въоръжен. Уайлд не е единствената опасност.
— Добре, но искам да ми обещаеш, че няма да я използваш срещу Джаред. При никакви обстоятелства!
— Ти си доста строг шеф!
— Не искам никакви изненади.
— Намерила ли си къде да преспиш?
— Може би ще открия някой мотел…
— Няма нищо прилично в радиус от петдесетина километра. Можеш да останеш тук. Имам свободна спалня.
Тя поклати глава.
— Взех спален чувал на заем и ще остана в моята кола.
— Отиваш в гората с мен, но не желаеш да спиш в къщата ми?!
— Ти си почти пиян. В гората няма да има алкохол. Освен това студеният планински въздух ще те поохлади.
— Всичко си предвидила! — усмихна се той.
— С тип като теб една жена трябва да е нащрек.
— В хладилника има хамбургери. Какво ще кажеш да хапнем от тях за вечеря? Деликатната ти натура ще понесе такава храна, нали?
— О, чудесно!
Парнъл кимна и се ухили.
— Знаеш ли, Вики, имам чувството, че с теб ще бъдем чудесен екип.
Тя го погледна право в очите и рече:
— И още нещо. Държа да ме наричаш Виктория!
Трета глава
Виктория дълго не можа да заспи. Тревожеше се. Дали не грешеше, като предприемаше подобно рисковано пътуване с човек като Стив Парнъл? Но дълбоко в себе си се надяваше планът им да успее. Да се срещне лице в лице с Джаред Уайлд — човекът, живял откъснат от цивилизацията в продължение на цели петнайсет години, беше особено вълнуваща перспектива.