Какво щеше да бъде психичното му състояние, след като бе живял толкова дълго в изолация? Със сигурност се бе отчуждил от света, в който беше израснал, но нищо чудно да се бе превърнал в параноик или в невротик. Никое човешко същество не би могло да живее в абсолютна самота, без да притежава огромна вътрешна сила. Но как щеше да се отнесе към нея? Това беше основният въпрос, който я занимаваше.
Виктория спа по-добре, отколкото очакваше. Събуди се чак когато Парнъл започна да изстъргва снега от задното стъкло на колата й.
— Ставай, скъпа! — извика той и почука на прозореца. — Кафето е готово и е време да се впуснем в преследването.
Като видя парата, излизаща от ухилената му уста, Виктория внезапно осъзна колко е рисковано решението й да тръгне сама с него.
— Ще дойда след минута — извика тя.
— Предната врата е отключена.
Виктория кимна и отново отпусна глава на седалката. Сутрин нещата винаги изглеждат по-различни, отколкото вечер, когато поривът към романтика и приключения е най-силен. Без съмнение, снощи беше се оставила да я завладее подобно настроение. От друга страна Стив Парнъл, изглежда, притежаваше авантюристичен дух и изтрезняването не беше променило намеренията му.
Беше спала с дрехите и сега и се искаше да отиде до банята. След това можеше да изпие чаша кафе с Парнъл и да обмислят положението.
Отвори вратата на колата и с удоволствие вдъхна уханието, идващо откъм кухнята. Остави спалния чувал на пода и се запъти натам. Парнъл стоеше до печката с тиган в ръка. Погледна я през рамо и се усмихна.
Добро утро, Виктория — натърти той името й. — Готова ли си да утешиш дивия звяр?
— А ти все още ли си решен да ме придружиш?
— Само не казвай, че желанието ти се е изпарило.
— Не съвсем, но знам ли, може ти да си размислил.
— Защото бях пил няколко бири ли?
— Ами…
— Всъщност сега идеята ми допада повече от снощи. Мисля, че планът ни ще успее.
Беше се избръснал и погледът му беше бистър. Дори долови известна добронамереност у него. Или го беше видяла в най-лошата му форма предишната вечер, или това все още й предстоеше. Интуицията й подсказваше да бъде внимателна, каквато и да бе истината.
— Няма да се откажеш от един омлет, нали?
— Добре, но ще отида за момент до банята.
Когато се върна, масата беше сложена.
Парнъл държеше на думата си и когато бе трезвен, човек лесно можеше да се разбере с него.
— Кажи ми истината — облегна се тя назад с чаша кафе в ръка. — Заради Джаред ли го правиш, или заради мен?
— Да не би да се страхуваш, че ще те нападна?
— Може и така да е.
— Ще ти призная, че ми мина тази мисъл. Падам си по нежни хубави жени, но истината е, че повече съм обсебен от мисълта за Уайлд. Ала ако имаш желание за това-онова, аз съм насреща.
— Чудех се дали идеята е толкова добра… Е, все пак се радвам, че не си променил решението си.
— Нима може човек да устои на увещанията ти, Виктория?
Въпреки опита му за сприятеляване, тя не беше толкова наивна да повярва, че вълкът може да промени нрава си. И все пак, ако Парнъл стоеше настрана от алкохола, вероятно щеше да овладее нагона си, поне докато открият Джаред. Това беше всичко, което желаеше.
— Как смяташ да се приближим до него?
— Той сам ще дойде. Ти ще бъдеш примамката — подхвърли Парнъл с обичайното си безсрамие и наля кафе в две чаши.
Прекалено любезен е, за да е искрен, помисли си Виктория.
— Може би е грешка да тръгнем сами — рече тя, любопитна какъв ще е отговорът му. — Малко помощ няма да ни е излишна, не смяташ ли?
— Хайка никога не ще успее да се доближи до него. Съмнявам се, че ще дойде дори когато аз съм наблизо, но няма начин да отидеш сама. Горя от нетърпение да го изкарам от леговището му! Е, няма да го закачам, нали така искаше?
— Да, това е моето условие.
Парнъл отпи от кафето.
— Да, знам. Правим го по колежански.
— Правим го по най-разумния начин — поправи го тя.
Той не продължи спора, макар да не изглеждаше съвсем убеден.
— Нямаме време за губене! Да прегледаме екипировката.
Стегнаха с джипа много по-далеч, отколкото Виктория си беше представяла. Планинският път позволяваше това и Парнъл се надяваше да стигнат до мястото, откъдето Джаред можеше да ги забележи, още първия ден.
— Най-вероятно Уайлд ще ни наблюдава тази нощ, докато се ориентира в ситуацията — рече Парнъл, докато отваряше задната врата на джипа. — Не очаквам да се случи нищо до утре.