Ами... да. Сен нямаше никакъв интерес да се свързваме със света. Тя искаше да изгори всичко около нас. Въпреки това в думите му бе заровен въпрос – предизвикателство. Колкото по-дълго продължаваше това, толкова повече другите агенти започваха да провлачват крака и да си хвърлят погледи един на друг. Някои от Зелените – бързомислещите – очевидно разчитаха знаците по-надълбоко от другите, които пък изглеждаха доволни да разпознаят познатото напрежение в обичайното чувство за безизходност.
„Той знае.“ Осъзнаването на факта ме бодна някъде в задната част на ума ми. Коул може и да не беше наясно с всички подробности, но очевидно имаше чувството, че те щяха да се отметнат от дадената дума да ни помогнат да освободим лагерите. Ето защо той ù пускаше кукички, опитваше се да я накара да си признае пред децата.
– Ще съм щастлива да обсъдя идеите си с вас – информира ни сенатор Круз. – Ако успеем да напуснем града?
Вниманието на всички в стаята се насочи към мен.
– Да. Нещата са такива, каквито ги бяхме предвидили. Те нямат достатъчно сили, за да патрулират по улиците и да опазят толкова километри магистрали. Изградили са няколко участъци, които нощем се състоят само от празни коли и прожектори.
Отидох до картата на Лос Анджелис, която бяхме закачили на стената, след като я бяхме открили в една кола. Посочих трите места, които бях зърнала в съзнанието на войника, горда от това колко стабилен бе гласът ми, докато в ъглите на ума ми започваха да изникват сенчести образи. Специален отряд „Пси“. Обшитите в червено символи на отряда. Свински опашки. Намордник. Пари. Оръжия. Не можех да погледна към никого от агентите. Сега, когато знаех какво искат наистина и как щяха да ми се отблагодарят за измъкването на задниците им от града, едно тъмно малко гласче бе започнало да шепти в ума ми: „Излъжи!“. Искаше да пропусна няколко основни детайла. Нека се доближат достатъчно близо до опасността, за да се опарят.
– Ето – каза Коул, докато ми подаваше химикалката. – Маркирай ни ги.
Гейтс измърмори нещо под носа си и аз се обърнах към него, като скръстих ръце пред гърди и посрещнах погледа му безстрашно. Той веднага отмести очи настрани, като се преструваше, че си бърше устата и носа с ръкав. Това потрепване от страх, което забелязах в изражението му, бе по-добро за възвръщането на увереността ми от подкрепящата ръка на Коул, която той положи върху главата ми, докато надничаше над рамото ми, за да изучи поставените знаци.
– Сигурна съм, че има още – информирах ги аз, – но успях да видя само тези.
Коул се огледа из стаята и изчисли наум колко хора щяха да са в група, ако имахме само три потенциални точки за изход. Седемнайсет хлапета. Двайсет и четири агенти – с двайсет по-малко от групата, която бе дошла да освободи Щаба. Петима бяха умрели по време на първоначалната атака, а останалите бяха дезертирали. Значи, осем групи по пет. Беше възможно.
– Ще трябва да стане бързо и да преценим времето точно – изясни Сен. – Може да минем стотици километри, преди да стигнем до район, в който устройствата не са били подложени на електромагнитен пулс. Всички пеша.
– Те бяха отбелязали зоната на картата, която видях – казах аз, докато махах отново капачката на химикалката и обрисувах района за тях. На запад до Бевърли Хилс, на изток до Парк Монтерей, на север до Глендейл и на юг до Комптън. Като цяло не особено голям район. Поне доста по-малък, отколкото очаквахме.
– Довечера ще разпределим групите и след няколко часа тръгваме – в три или четири сутринта?
– Трябва да обсъдим стратегията си – запротестира Гейтс. – Да съберем припаси.
– Не. Това, което ни е нужно, е да се махнем от този град – каза Коул. – И то възможно най-бързо! Останалите ни очакват в Ранчото.
Хванах го за китката и посочих с очи към вратата.
Той кимна леко, преди да премести вниманието си отново върху стаята.
– Лягайте да спите възможно най-бързо, защото след няколко часа тръгваме. Да, точно така, Блеър – обърна се той към едно от по-малките Зелени момичета, което го зяпаше с отворена уста. – Ето това обичам да виждам. Вълнение! Пред нас се заформя промяна на пейзажа.
– Не можеш да вземеш подобно решение, без и ние да изкажем мнението си – прекъсна го Сен. – Не ти решаваш.
– Знаеш ли какво? – отвърна ù Коул. – Мисля, че току-що го направих. Някой да има проблем с това?
В стаята бе тихо. Децата клатеха глави, а агентите представляваха галерия от мрачни и напрегнати изражения. Въпреки това никой не продума.