А сега изцапаните от мръсотията ù ръце механично се вдигнаха, за да я защитят, при това без никакво колебание. Отработено движение. Цялото ù тяло увисна, след като той я избута напред, изпращайки я да пльосне в калта. Яростта сякаш ме шибна с камшик. И след това вече не ми беше достатъчно някой ден да убия този човек. Исках и да го унижа.
Вкарах едно-единствено изображение в ума му – нужда, която бе доста лесна за внушаване.
Предната част на черните му камуфлажни панталони потъмня, а петното се разпростря до крака му. Отскочих назад в преиграно отвращение, привличайки вниманието на друг агент, намиращ се от другата страна на редицата с растения. Той осъзна факта с потръпване и с бавен, назряващ ужас погледна надолу.
– По дяволите... По дяволите...
– Тилдън – извика агентът, който наблюдаваше. – Статус?
– По дяволите... – Лицето на мъжа гореше в розово, докато се опитваше да се прикрие, очевидно разкъсван между желанието да остане намясто и извинението да отиде да се погрижи за ситуацията. Децата му хвърляха мимолетни погледи, а после се споглеждаха помежду си. Той явно също го разбира и се изправи на нестабилните си крака. Имах достатъчно натиск върху ума му, за да приплъзна десния си крак настрани и да чуя как неговия собствен крак повтаря движението и го запраща на колене точно преди да стигне до портала. Другият агент – Тилдън – най-вероятно щеше да си помисли, че се е спънал. Този образ бе последното нещо, което оставих в ума му, преди да се отлепя нежно, отказвайки да го наблюдавам, докато продължаваше чевръсто в посока към Контролната кула.
„Прекалено нахално“, порицах се аз – следващия път щеше да ми се наложи да измисля нещо по-изтънчено. Но това – никога нямаше да съжалявам за него, независимо от последствията. Изправих се несигурно на крака и помогнах на Сам да стори същото, водейки я обратно към местата ни. Тя трепереше и ме гледаше така, сякаш бе разбрала всичко, което беше станало.
– Поправи го – прошепна тя. – Каквото и да си ми направила. Моля те. Искам да знам.
Не можех да си наложа да погледна към нея, тъй като бях наясно какво изражение щях да открия там. Същото бе и с Лиъм, нали? Всички чувства, но без спомени – ето това ù бях оставила. Не се учудвам, че беше толкова объркана и враждебно настроена, след като ù бях изтрила паметта. Вероятно е била съкрушена. Ако ме бе чувствала дори наполовина толкова близка, колкото я бях чувствала аз, то странното усещане, че нещо не е наред, трябва да я бе прерязвало всеки ден.
Отговорих на молбата в очите ù със същата от моя страна. И както винаги, тя ме разбра. Искрица от старата Сам се появи на повърхността. Веждите ù се сключиха и тя сви устни. Това бе безмълвният език, който бяхме развили през годините.
Агентът на СОП, който се бе загледал в наша посока, засенчвайки с ръце очите си, за да види далечната фигура на Тилъдн, който ставаше все по-малък и по-малък, прекрачи купчините и дойде в нашия ред. Аз се напрегнах в очакване да усетя сянката му върху мен. „Само се пробвай – казах си наум, – опитай да направиш каквото и да е с тези деца и да видим докъде ще те доведе тази работа.“
Вместо това той се отдалечи и продължи с наблюдението, което Тилдън бе принуден да изостави. Затаих дъх и плъзнах ръката си под рохката пръст, за да хвана тази на Сам.
Работихме цялото утро и до началото на следобеда, като имахме само кратка почивка, за да изядем ябълките и сандвичите, които ни раздадоха за обяд. Аз погълнах моите с изцапани от мръсотия ръце, взряна в променящите се цветове на небето.
И тази нощ, докато лежах в леглото под нея, аз се приплъзнах в ума на Сам... лека като бриз.
Мислех си за онази сутрин, когато бях пристъпила до нея в Лазарета, за начина, по който яката на палтото ù се бе вдигнала на врата ù. Точният момент, в който по грешка взех спомените ù с мен, тежестта в гърдите ми, която бе все още непоносима, докато този миг преминаваше през ума ми.
Спомените вече бяха отново в ума ù – перфектни огледални образи на моите. Аз бях пометена от тях, пропадайки през белите, трептящи образи наоколо. Спомените ù бяха твърде ярки за гледане, а нишките – прекалено тънки, за да бъдат хванати. Ала проумях какво търсех в момента, в който го видях. Черният възел, погребан дълбоко под другите. Протегнах се, докоснах го и засилих натиска, докато не се разплете.
Ако всеки спомен, който се понасяше нагоре, бе звезда, то аз стоях насред центъра на галактика. Под огромни съзвездия от изгубени усмивки и тих смях. Цели, безкрайни дни от сиво, кафяво и черно, които бяхме прекарали само една с друга.