През цялото време бях предполагала, че тя е заспала. Съзнанието ù бе толкова спокойно и неподвижно под моето докосване. Но една бледа ръка се свлече надолу край леглото и се протегна към мен. Този познат жест открадна въздуха от гърдите ми и ми се наложи да притисна устните си, за да попреча на сълзите, които почти избиха на повърхността. Пресегнах се нагоре и срещнах ръката ù по средата, сключвайки пръстите си около нейните. Тайна. Обещание.
Двайсет и пета глава
Планът ми се избистри през следващите два дни. Сглобих го набързо, докато работех в Градината, без да обръщам внимание на мазолите по дланта си, както и в онези минути на нощта, преди да потъна в сън от пълно изтощение. Осъзнаването, че това ще свърши скоро – в рамките на няколко часа, – ме накара да се чувствам безразсъдна, и то по начин, който не бях очаквала. Сякаш оставаше все още прекалено много време и същевременно въобще не беше достатъчно. Не можех да се отърся от страха, че другите бяха променили графика на първоначалния план, който Коул, Нико и аз бяхме начертали. Казала им бях първи март, но какво щеше да стане, ако бе невъзможно да пристигнат навреме?
Какво щеше да се случи, ако бяха решили въобще да не идват?
Избутах мисълта надалеч още преди да може да се вкопае твърде надълбоко в сърцето ми.
В шест часа същата вечер лежах в леглото си, с ръце, скръстени върху стомаха ми. Матракът на Сам се измести, докато тя са завърташе настрана и изкривяваше формите, които бях очертала в пластмасата. Пресегнах се нагоре и взех между счупените си нокти едно малко парче от нагънатото пластмасово покритие. Дърпайки леко, успях да извадя лентата, която внимателно обработих отстрани, така че да образува кръг.
– ... и така, след като разбойниците решили да я отведат, момичето успяло да открадне една от камите им и да среже въжето, с което били завързали ръцете ù... – Рейчъл бе онази, която разказваше историята днес, запълвайки единия час, който имахме, преди да ни извикат на вечеря. Тази вечер тя плетеше историята на поредното безименно момиче, което бе изпаднало в поредното опасно изпитание. Затворих очи, а по устните ми се изписа лека усмивка. Историите не бяха станали по-добри или пък по-оригинални – те всички следваха една и съща схема: момичето е онеправдано, момичето се бори, момичето успява да избяга. Най-разпространената мечта в Търмънд.
Физическото изтощение ме държеше неподвижна. Колкото и да бях тренирала в Ранчото, тези часове на безкрайна работа без почивка, и то с ограничено количество храна и вода, бяха измислени така, че да изцедят енергията, която ни бе нужна, за да организираме бягство или пък съпротива. Тялото ми бе каша от трептящи мускули, но се чувствах странно спокойна, въпреки че знаех какво щеше да се случи, ако направех дори една погрешна стъпка или пък ако те разберяха каква бях, преди да съм съумяла да изпълня това, за което бях дошла тук.
„Трябва да изляза оттук.“
– Руби? – извика Ели от леглото си в центъра на стаята. – Твой ред е.
Облегнах се на лакти и пуснах краката си от леглото, за да мога да ги люлея. Свивах и стягах мускулите в долната част на гърба си, докато размишлявах над това как щях да завърша тази история.
– Момичето... – По времето, в което бях по-малка, просто щях да добавя само няколко думи и да предам историята на Сам, но сега щях да се възползвам от случая. Не бях сигурна дали те щяха да ме разберат, но се надявах някаква част от тях да осъзнае, че това е било предупреждение, когато моментът настъпеше. – Момичето се освободило от въжето и изритало от коня бандита пред себе си. Тя поела юздите и обърнала коня в обратна посока, поемайки към мястото, от което били дошли: към замъка.
Последва шепот. Ванеса бе прекарала петнайсет минути, описвайки битката, бушуваща извън неговите стени. Оказало се беше, че благодарение на настъпилата вследствие на нея суматоха, бандитите бяха успели да отвлекат момичето.
– Тя използвала тъмнината – обясних им аз. – Оставила коня си в близката гора и пропълзяла към един проход, за който знаела, че бил скрит в далечния край на каменната стена. Боевете били спрели веднага щом рицарите в черно съумели да превземат замъка. Те заключили белите рицари навън, които не могли да помогнат на семействата си, озовали се вътре като в капан. Но никой не забелязал едно малко, обикновено момиче, което проникнало през задната врата. Тя приличала на безпомощно слугинче, което носело кошница с храна в кухнята. С дни тя останала в замъка и наблюдавала. В очакване на подходящия момент. И той дошъл. Тя се промъкнала обратно навън, проправяйки си път из сенките на нощта, и отключила портата на белите рицари, които нахлули обратно вътре.