Няколко репортери се опитаха да се намесят с въпроси, крещейки името на Лилиан; мъчейки се, предполагам, да я примамят към микрофона. Вместо това обаче очите ù си намериха парче килим, в което да се взират. Онзи, който я бе накиприл, бе успял също така да „изпрахосмуче“ и последната капцица живот от нея.
– Както ще видите от кадрите и докладите, които сме включили, нашият собствен син Кланси бе първият, който премина тази процедура.
Зави ми се свят, докато наблюдавах как едно друго тяло бе преведено от мъж в тъмен костюм през сцената и бе оставено до тях. Главата му беше обръсната и покрита с бейзболна шапка, украсена с президентския герб. Той държеше лицето си наведено, без да поглежда напред и за секунда, и отказваше на камерите пред него право на снимка, докато президентът не се наклони настрани от микрофона и не му каза нещо. Раменете му се прегърбиха и Кланси най-после вдигна глава. Напомняше ми на кон, който лежеше на земята със счупен крак; никога повече нямаше да може да се изправи отново, да не говорим пък за това да бяга.
Въпреки всички ужасни неща, които бе направил, и всички ужасни неща, които си бях представяла, че ще му причиня, това точно никога не ми бе идвало наум. Бях шокирана от наплива на емоции, който се надигна в мен – всичките бяха прекалено сродни, твърде диви, че да успея да ги разгранича една от друга. Почувствах се зле.
Той трепереше и с всеки изминал момент започваше да изглежда по-дребен, а през това време усмивките на родителите му стояха консервирани на лицата им и те вкупом осигуряваха на репортерите онова, което искаха: семеен портрет. „Колко перфектно“, помислих си аз. Дали пък тези хора не бяха вкарали Кланси в най-лошия му кошмар.
– Може би си спомняте, че преди няколко години той излезе от рехабилитационната програма на един лагер. За съжаление, като с всяко друго заболяване, и тук има рецидиви и това е една от причините, поради които не се чувствахме удобно да освободим децата от тези лагери. Имахме нужда от по-трайно решение и вярваме, че най-после сме го открили. Ще получите повече информация във връзка с времевите рамки, според които процедурата ще започне да се прилага, както и предполагаемата крайна дата на лагерната рехабилитационна програма. Моля ви за още малко търпение, като имам наум колко много сте пожертвали и изстрадали през тези дълги години. Моля ви за разбиране. За вашата вяра в бъдещето, в което сме напът да се озовем – бъдеще, което ще стане свидетел на завръщането на нашия просперитет и начин на живот. Благодаря ви и Бог да благослови Съединените американски щати!
Преди първата лавина от въпроси да успее да го помете и да го бутне на земята, президентът Грей обгърна с ръка раменете на Лилиан, помаха приятелски към камерите и я изведе извън сцената и залата, без да ù даде шанс да обели дори една-единствена дума.
Видеото приключи, замръзвайки на последния образ. В този момент се почувствах като в капан.
„Не – помислих си аз. – Спомни си защо дойде тук. Сега. Направи го сега!“
Нашият придружаващ агент от СОП ни даде сигнал да станем и да се подредим в редица, за да получим храната си, а лицето ù бе сбърчено от нетърпение. Изненадващото видео леко бе отложило първоначалния ми план, но не беше чак толкова трудно да събера парчетата отново и да ги сглобя в работещ порядък. Бяхме близо до кухнята и се влачехме напред, когато усетих очите на агента върху себе си.
Бутнах Сам и я свалих на земята. И ако това не беше достатъчно, за да пресуши всеки тих звук около нас, то моите викове към нея: „Млъкни! Просто... млъкни!“ със сигурност се справиха. Гласът ми плющеше през тишината и кацна като шамар върху обърканото ù лице.
„Влез в играта – примолих ù се аз, стрелвайки я с очи. – Моля те!“
Леко кимване. Беше ме разбрала. Вдигнах ръка, сякаш за да я ударя, без да обръщам внимание на начина, по който Ванеса се опита да хване китката ми, за да ми попречи. Най-трудното нещо беше да не реагирам на нашия агент от СОП, когато тя дойде към мен, изминавайки разстоянието помежду ни с яростни крачки. Това беше повече от добра причина, за да ме накажат.
Повече от добра причина, за да ме изхвърлят от вечеря.
Момичетата около нас държаха главите си сведени, но страхът и объркването им се утаяваха във въздуха около мен, когато жената ме хвана за яката и ме издърпа настрани. O’Райън и другите контролиращи лагера, които разглобяваха проектора и екрана, дори не погледнаха нагоре към сбиването.