Не се наложи да внушавам нищо на агентката, за да я накарам да ме завлече в кухнята. Сините деца, които миеха тенджерите и тиганите под водата, подскочиха. Някои от тях, които сортираха продуктите за менюто за следващия ден, се обърнаха, внезапно разсеяни от работата си. Огледах тавана за черните камери, преброявайки ги, докато вървях – две, три. Една над прозорчето за сервиране; втора в близост до големия килер; трета над дългата работна маса от неръждаема стомана, върху която няколко от децата белеха картофите, току-що извадени от нас от Градината.
Гърбът на Столовата гледаше към гората и предоставяше може би три метра разстояние между сградата и оградата. Камерите никога не записваха какво се случва тук, а само сочеха към гората. Това бе едно от слепите петна, от които доста бързо се бяхме научили да се страхуваме.
Тя бутна задната врата, отвори я с рамо и на мен ми трябваше секунда, за да реагирам.
Завъртях агентката, като усуках ръката ù зад гърба до точката на припукване на костите ù. Тя издаде сподавен звук от изненада, който прекъсна рязко, когато влязох в съзнанието ù.
После разкопча униформата си, събу ботушите си, съблече черната камуфлажна риза и панталоните, колана и тъмната шапка и ги остави да паднат на земята. Аз събух гуменките си, опитвайки се да отговоря на френетичния ритъм, който бях задала в ума ù. Тя взе униформата ми, когато и я подадох, и я навлече с поглед на покорство. Твърде спокойна. Аз ù пратих образ на нея самата като малко дете, което стоеше в центъра на лагера, а наоколо имаше само войници, които се приближаваха. Отпуснах я малко едва когато тя се разплака.
Флашката падна от обувката ми в измръзналата трева и аз бързо я сграбчих в дланта си. Стиснах я здраво към себе си, за да се успокоя, че бе наистина там.
Размяната не беше отнела повече от две минути. Две минути... прекалено дълго може би. Не съм убедена, но на агентите, изглежда, им беше позволено да ни водят в тъмни, ненаблюдавани ъгли и да ни поступват малко, преди действително да извършат наказанието. Ако и тези „липсващи“ моменти по някакъв начин се вписваха в същата идея и не бяха направили впечатление на контролиращите лагера, които бдяха от Контролната кула, то това щеше да е идеално.
Водех агентката към Градината, а дъхът ми замъгляваше въздуха и го правеше бял с всяко рязко издишане. Не отмествах очите си от тънките вериги, закачени около един от стълбовете на оградата.
Иска ми се да можех да кажа, че съм достатъчно добър човек, който не изпита удовлетворение, докато оставяше агента на СОП да седне в студената кал и я принуждаваше да остане намясто, с гръб към камерите на близките колиби и войниците, патрулиращи по платформата на Кулата. Но не бях. След като бях наблюдавала как толкова много деца биваха захвърляни навън в продължение на часове, и то единствено заради това, че бяха отговорили или пък ги бяха погледнали в лош за тях ден, исках поне един от тях да знае какво бяха изпитали. Исках поне един от тях да види какво бяха причинявали на Сам всеки път, когато я бяха довеждали тук.
Но чак след като тръгнах обратно и минах покрай червените жилетки, поставени на пост по пътя към Контролната кула и Столовата, у мен започнаха да се зараждат първите признаци на нервност. Докато се приближавах към нея, тухлената кула някак увеличи двойно размера си. Кривите ù стени, изглежда, се накланяха дори по-рязко, гледани отблизо.
„Това е Oперация – напомних си аз. – Това не е с нищо по-различно, отколкото която и да е друга Oперация.“ Щях да приключа с нея и да се прибера вкъщи.
Агентът на СОП, разположен в непосредствена близост до вратата на Контролната кула, се взря в мен през тъмнината. Прожектори от платформата за наблюдение отгоре се кръстосаха пред мен и не спряха да сноват из лагера, достигайки дори до притъмнените джобове, в които не попадаше друга светлина.
– Хаутън... ти ли си?
Кимнах и нахлупих шапката си още по-надолу върху очите, а едната ми ръка се отклони към пушката, която бях преметнала през рамо.
– Какво е... – Умът му се разви в спирали от зелено, бяло и червено. Исках от него да притисне баджа си за влизане в черната електронна ключалка отзад... и той го направи. Стори всичко, което пожелах, и дори ми задържа вратата отворена, за да мога да вляза вътре.
Прекрачих прага и проникнах в бумтящото сърце на лагера. Топлината от отдушниците се промъкна през слоевете дрехи и достигна право до кожата и костите ми. Щом погледнах по коридора – към стълбите, които водеха към платформата, намираща се два етажа по-горе, – осъзнах, че никога не се бях чувствала толкова могъща през живота си.