Вратата от дясната ми страна се отвори и един от контролиращите лагера излезе навън, държейки чаша за кафе между ръцете си. Стаята зад него изчезна, когато вратата бавно се върна в затворено положение, но преди това успях да видя телевизора, диваните и столовете. Черната му риза се набръчка, когато той вдигна ръка, за да прикрие прозявката си. Погледът, който ми хвърли, бе приятелски, нещо като: „Какво да се прави?“. Наполовина смутен, наполовина нежелаещ да се извинява и обяснява. Все едно всичко това бе една голяма шега.
Усмихнах му се и го оставих да мине, за да се придвижи до вратата малко по-нататък по коридора, която бе подпряна, за да стои отворена. След секунда и аз го последвах. Лявата половина на по-ниското ниво на сградата представляваше огромна станция за наблюдение. Далечната стена беше облицована с големи и малки екрани, всеки от които показваше различен ъгъл от лагера. Един бе нагласен на сателитна снимка на времето. Друг предаваше новинарски канал без звук.
Общо имаше три редици компютри, макар че само половината столове явно бяха заети. Като че ли бяха започнали да опаковат и тази стая – работейки от ляво надясно, отстранявайки бавно несъществените звена.
„Ето защо се нуждаеха от Червените“, помислих си. Наборът вече бе приключил за доста агенти на Специален отряд „Пси“, а онези, които оставаха заедно с новите попълнения, бяха натоварени със задачата да прехвърлят файловете и техниката, преди да затворят лагера.
Фокус.
Слязох до втория ред и седнах на един стол. Мониторът оживя и се събуди, за да ми разкрие основния си екран. Кръвта пулсираше в ушите ми, но ръцете ми бяха изненадващо непоклатими, докато вкарвах флашката.
Папката се отвори и аз прехвърлих файла с програмата на компютъра. Първоначално реших, че не съм прочела нещо правилно, тъй като умът ми бе наполовина прояден от тревогата, но JUDE.EXE се прехвърли бързо и се появи на черния фон на екрана до иконата на кошчето – точно под черна триъгълна икона, наречена Security.
Когато приключи, изтрих оригиналния файл от флашката и я пуснах на пода, счупвайки пластмасовия корпус с тока на левия си ботуш. Часовникът в долния десен ъгъл на екрана показваше 19:20.
Отворих прозореца за команди и въведох START JUDE.EXE. Иконата изчезна от основния екран.
Нищо друго не се случи.
„По дяволите! – казах си наум, поглеждайки отново към малкия часовник. – Всичко наред ли е? Защо никой…“
От удара задната част на черепа ми изпука толкова силно, че бях захвърлена наполовина извън стола, но все пак хваната в последната секунда от ръка, която ме дръпна назад и ме запокити в масата. Някой сложи ръка на гърлото ми и опря пистолет в лицето ми.
– Тук е! – Лицето на агента на СОП бе разделено надве. Примигнах, опитвайки се да изчистя зрението си, тъй като още повече фигури нахлуваха през отворената врата. – Тук!
Бях изтеглена иззад бюрото и блъсната на пода. Пистолетът беше на сантиметри от челото ми. Налагаше се да отстъпя мястото си на управляващия лагера, който го зае и започна да пише. Значи, някой най-накрая все пак бе забелязал нещо. Всичко бе приключило, но аз бях направила това, което трябваше.
Бях стигнала дотук.
Поне се бях справила с това.
Останалите в стаята се изправиха разтревожени, но се отдръпнаха, когато познатият глас на O’Райън излая:
– Стойте настрана!
Той написа нещо друго и отвори командния прозорец.
– Какво направи? – изръмжа в посока към мен.
Фокусирах се върху лицето му, без да обръщам внимание на топлината, която се стичаше по врата ми. Зрението ми се възстанови отново и повдигнах рамене, а една самодоволна усмивка си проправяше път към устните ми.
O’Райън избута другия войник настрани, обратно в кръга от агенти на СОП и контролиращи лагера, които стояха наблизо с извадени оръжия. Зъбите ми изтракаха, когато той ме хвърли назад в стената и запита:
– Каква е целта ти тук?
Избърсах кръвта от ъгъла на устата си и не продумах. Сега вече нямаше абсолютно нищо, което той можеше да ми направи, за да ме накара да се почувствам уплашена, малка или безпомощна.
Управляващият лагера се обърна към една друга жена, която седеше наблизо.
– Настрой на Контрол на спокойствието.
– Но група C все още е в Столовата – отвърна тя. – Не е ли по-добре първо да им наредим да се върнат обратно по колибите си?