– Настрой. Го.
Тя се обърна към екрана си и написа нещо яростно, завършвайки с удар на кутрето ù върху клавиша ENTER.
– Чакайте...
Един по един мониторите на стената изгаснаха, а след това и всеки екран на компютър, като изображенията се затъмняваха, придружавани от зловещо електронно съскане.
– Започнете изпълнение на протокола при пробив в системата за сигурност – каза той.
– Сър? – обади се отново тя стресната, но все пак се опита... – Аз съм изключена от системата...
– От какво?
– От всичко!
– Аз също...
– ... И аз така...
Въпреки че отново бях стъпила на краката си, знаех, че е безсмислено, но не исках да си го призная – просто не бях свършила, не бях готова всичко това да приключи. Оръжията около мен ми предлагаха поне дузина различни начини да умра. Опакована бях от всички страни с черни униформи. Ушите ми бучаха и земята под краката ми се въртеше, но позволих на невидимите ръце в ума ми да потекат към съзнанията около мен... запратих ги във всички посоки като стрели, търсещи цели.
O’Райън дръпна ръката си назад и ме удари през лицето.
Не можех да вдигна ръцете си достатъчно бързо, за да успея да го блокирам. Не можах и да ги сваля надолу достатъчно бързо, че да ме подпрат. Блъснах се в земята, а зрението ми се парализира, докато черепът ми се разбиваше в плочките. Той се наведе над мен, дърпайки малко устройство от колана си и задържайки го до дясното ми ухо. Плюх в лицето му, но той само се засмя и включи Белия шум.
Светът около мен се раздроби. Ръце подхванаха моите и ме издърпаха нагоре от земята, повлекоха ме през плетеница от крака и столове. Не можех да виждам добре, не можех да изчистя мозъка си от звуците, които го замърсяваха. Всеки мускул в тялото ми се свиваше и ме караше да потръпвам, краката ми се удряха в пода, а вътре в себе си крещях: „Още не съм готова“... но не можех да се чуя мислите си. Белият шум ме хвана за раменете и ме избута надолу под тъмнината, където ме задържа, докато не се удавих.
Двайсет и шеста глава
Плесницата изплющя в лицето ми и издърпа булото на безсъзнанието. Зрението ми се замъгли, докато очите ми се отваряха и примижаваха срещу светлината. Усещах ума си подут и крехък, точно толкова изтощен, колкото и всяка останала част от тялото ми. Едва наполовина осъзнавах, че ръцете и краката ми все още се тресяха в спазми, а мускулите ми потрепваха. Остатъчната болката ме остави празна и ленива, а аз не можех да си спомня защо и как се бе случило всичко.
Шумът, който образуваше мехури в съзнанието ми, се изключи внезапно. Бавно, бавно стаята около мен придоби форма. Под от плочки. Четири тъмни стени. Една лампа. Две фигури в черно, влизащи и излизащи от сенките, говорещи тихо. Долових тихо металическо изщракване, когато един от тях се приближи. Усетих аромата на мента от дъвката, която той джвакаше.
– Малка кучка...
И просто ей така... споменът се блъсна в мен.
Кула.
Навън.
Тичай.
Заизвивах се, опитвайки се да се измъкна от стола, в който ме бяха поставили, но ръцете и глезените ми бяха вързани към металната рамка със свински опашки. Адреналиновият шок, инжектиран от страха ми, прочисти ума ми точно навреме, за да може О’Райън да ме удари с ръка.
– Сега, когато отново разполагаме с твоето внимание... – изръмжа той, изправяйки се на крака. Студеният въздух ме захапа по пищяла и аз погледнах надолу, за да открия, че той бе навил и двата ми крачола до коляното. Бяха съблекли от мен униформеното яке на агент на СОП, бяха взели и ножа, оръжията – всичко, което бих могла да използвам, за да окажа отпор. Ботушите също, макар че не разбирах защо, не и докато O’Райън не даде знак към палката, която агентът, намиращ се зад него, носеше.
Другият мъж прие това като сигнал, за да вдигне преносимата машина за Бял шум. Задърпах се назад като обезумяла, мъчейки се да го избегна... начина, по който цялото ми съзнание се изпразни... Аз мога... Аз мога да направя... Какво можех да направя? Какво?
– Кой те изпрати? – попита O’Райън. – Каква бе твоята цел тук?
– Да... да ти кажа... – Думите, които излизаха от устата ми, въобще не бяха толкова яростни, колкото онези, които протичаха в главата ми. Управляващият лагера се наведе напред, а очите му се присвиха в цепки. – Да вървиш... по дяволите!
Белият шум се включи – по-силно, по-високо – куршум, който ме удари в слепоочията. Не можех да задържа вика вътре. Пот се стичаше по гърба ми, по гърдите ми. Това се превърна в матрица – включено агония, изключено болка, включено агония, изключено болка. Не можех да си поема дъх. Налагаше ми се да се преборя, за да държа настрани примамливата празнота на безсъзнанието. Не можех да заспя. Не можех да изоставя този момент. Те щяха да ме убият. Аз нямаше да мога да... Аз нямаше да съм в състояние да...