– Не... съвсем – каза Лиъм и се отдръпна така, че вторият му баща да може да види крака ми. А пред мен той настоя: – Но всичко ще бъде наред. Чуваш ли ме?
– Ей, скъпа – каза Хари, когато приклекна, за да го разгледа. – Ще те изкараме оттук. Нали?
– Аз трябва да изляза... Аз трябва да изляза оттук – отвърнах, а умът ми замъгляваше болката. – Аз трябва да изляза оттук. Със собствените си крака.
Той си размени един напрегнат поглед с Лиъм.
– Имаме нужда от нещо, с което да направим шина – започна Лиъм, търсейки наоколо.
– Няма време за това – каза Хари. – На мястото на срещата ще има лекари.
– Аз трябва да изляза. – Въобще не ми пукаше колко луда изглеждах. Те трябваше да разберат. Коул ще разбере – щеше да разбере. Коул вече бе в миналото. Стиснах очите си и ги затворих.
Щом ги отворих отново, Хари се пресягаше към радиостанцията, прикрепена върху лявото му рамо.
– Говори Стюарт. Тя е при нас. Продължаваме с изтеглянето. Очаквано време за действие: три минути.
Последва вихрушка от статичен шум.
– Добре, скъпа, аз ще те вдигна – каза Лиъм и се изправи на крака. – Сложи ръцете си около раменете ми. Точно така. Браво – Верни на думата си, след като ме изправиха, те ми помогнаха, за да мога да стоя на здравия си крак.
Не си спомням коридора, през който минавахме, а само как се чувствах всеки път, когато десният ми крак се стрелваше напред. Студеният въздух върху кожата ми, когато излязохме навън в нощта. Първото докосване на дъжд. Усетих мириса на дим. Въздухът бе натежал от него.
Отпред пред нас имаше река от зелено и синьо, която изтичаше през портала на лагера. Децата вървяха бързо, а отстрани им махаха фигури в черно, върху чиито ръкави рязко се отбелязваха сложените там бели ленти. Бях горда от това колко спокойни бяха всички, от начина, по който изслушваха дадените им инструкции, дори и да бяха наполовина ужасени или занемели. Търмънд поне ги беше обучил на това.
– Червени... – Опитах се да кажа аз. Видях топлото сияние на пожар в далечния край на лагера, където гореше Фабриката.
– Те са обезопасени – увери ме Хари, стискайки ме леко по ръката, с която бях обвила врата му. – Доста яростно се бориха.
– Ранени?
– Всички са добре – успокои ме той. След което изсвири остро и най-близката фигура в черно се обърна в очакване и се затича към нас. Тя се движеше с някаква животинска грация, ръцете ù бяха свити край тялото, а ботушите ù пръскаха мръсотия навсякъде, докато прекосяваше локвите и гъстата черна кал.
Не можех да зърна лицето ù през завесата от дъжд, но знаех кой е. Вида.
Тя директно щеше да се метне върху нас, ако Хари не беше протегнал напред силната си ръка, за да я хване.
– Внимавай! – предупреди я Лиъм и ме притисна до себе си, когато Хари се отдръпна назад и ме пусна. Вида зае мястото му и ме прегърна с две ръце.
– Мамка му! – отбеляза тя. – Направо ще те убия. Смятам да ти извия малкото вратле. Мисля да... да...
– Ще ида да проверя Столовата за последен път, за да огледам за изостанали – информира ни Хари. – С Мак и Джон ще останем в края.
– Ще се видим на мястото на срещата – потвърди Лиъм. – Руби, позволи ми, моля те... да те нося...
– Аз трябва да вървя. – Гърлото ми ме болеше, а думите ми излизаха като квакане. – Би ли ми помогнал?
Той вече бе започнал да премества захвата си, когато Вида го спря и пое останалата половина от тежестта ми.
– Каквото пожелаеш, ако това ще означава, че ще се измъкнем от този проклет кошмарен лагер. Сериозно, Буу. Плашещо е!
Напредъкът ни през калта бе бавен и необичаен, клатушкахме се и плавахме през прилив от деца, които се движеха навън, устремени към широко отворения за тях портал.
Беше валяло в деня, в който ни доведоха в Търмънд.
И валеше в деня, в който излязох оттам.
Знаех, че съм в беда, когато не успях да се отърся от студа. Не можех да спра да треперя. Докато вървяхме през гората, следвайки децата пред нас и мъжете в черни униформи с бели ленти отпред, треперенето ми накара мускулите ми да спрат да работят, а крайниците ми да блокират.
Вида погледна към Лиъм и темпото ни се съживи.
– Боли – прошепнах аз.
– Искате ли да спрем? Да починем? – попита тя. – От крака ти ли е?
Аз поклатих глава.
– Всичко.
За да запълни тишината или за да ми отвлече вниманието, Лиъм се опита да ми обясни какво се бе случило.
– Мама ми даде номера, за да се свържа с Хари и да му кажа ... за... за Коул. Тя ми каза как да го открия. Те ме чакаха, а по това време аз вече си бях изяснил, че трябва веднага да се върна при вас – защото така исках. Но когато ние стигнахме в Ранчото, ти отдавна бе тръгнала. Дунди се беше побъркал, както и Зу, а и всички други. Нико бе успял да ги успокои, докато не се появихме ние.