Червената, синята, червената, синята, бялата светлина оцветяваше кожата ù. Знаех, че бягаме, но не можех да почувствам нищо – дори и след като ме вдигнаха отново, но този път по-високо. Върху мека повърхност. Непознати лица. Проблясващи светлини, плющящи звуци, гласове, Лиъм...
Линейка. Лиъм се опита да се качи отзад с мен, но бе принуден да напусне, когато двама от членовете на тактическия екип също бяха качени. Двама мъже – единият, стискащ неестествено отпусната си ръка, а другият, кървящ обилно от едната вежда.
– Ще дойда и ще те намеря! – крещеше Лиъм, докато отстъпваше назад. – Ние ще те намерим!
Екипът на линейката ме постави да легна върху носилката и ме закопча. Лиъм стоеше на няколко крачки, а Дунди бе обвил ръце около него, мъчейки се да го успокои и да го задържи намясто. Той виждаше паниката, която го обвземаше толкова ясно, колкото и аз.
Вратите се затвориха и сирената бе включена.
– ... кажи ми името си? Можеш ли да ми кажеш името си? – Жената от линейката беше млада, а изражението ù, докато ме изучаваше, бе сериозно. – Имаме възможна напречна фрактура на десния пищял. Четири-пет-шест разкъсвания, вариращи от четири сантиметра до шест върху горната и долната част на тялото... Погледни ме! Можеше ли да ми кажеш името си? Можеш ли да говориш?
Аз поклатих глава, а езикът ми бе като камък.
– Боли ли те?
Кимнах.
– Кръвно налягане ниско, ускорен пулс – хиповолемичен шок... Може ли да... – Един от мъжете на пода бе блокирал чекмеджето, което ù бе нужно, но успя да го отвори със здравата си ръка, давайки ù нещо, което приличаше на голям лист от станиол. Жената го разпростря над мен, а неин колега пое ръката ми и започна да я превързва.
Странното одеяло прихващаше като в капан малък джоб от топлина. Започнах да треперя, когато болката отново се събуди.
– Какво се е случило с крака ти? – Аз изсумтях, докато тя го вдигаше в някакъв вид скоба. – Можеш ли да ми кажеш какво е станало с крака ти?
– Боли... – успях задавено да отвърна.
Тя задържа лицето ми между ръцете си и се почувствах подивяла, почти откачена, когато я погледнах в очите.
– Добре си. В безопасност си. Ние ще се погрижим за теб. В сигурни ръце си.
Един от войниците, лежащ на пода, се пресегна нагоре, а окървавената му ръка се облегна на китката ми.
– Ти си добро момиче – каза той. – Ти си добро и смело момиче. Свърши страхотна работа.
– Вече си в безопасност – повтори жената от спешния екип. – Ние ще се погрижим за теб.
Стената, която бях изградила срещу кладенеца от болка, страх и гняв, най-накрая се срути и аз започнах да плача. Изхлипах така, както го бях направила в гаража в къщата на нашите в онази последна утрин, преди да ме вземат. Изплаках всичко, тъй като бе такова облекчение да не ми се налага да го задържам по-дълго, да не трябва да се преструвам.
Не се налагаше и да оставам будна, когато дойде първото подръпване от изпълненото с мир нищо.
Двайсет и седма глава
С дни имах чувството, че се намирам в капан вътре в моето собствено тяло.
Съществуваха моменти, макар и малко и рядко, в които можех да усетя, че се събуждам и се приближавам до повърхността. Непознати звуци, щракане, хрипове, пиукания. Лица зад сини хартиени маски. Тавани, минаващи над главата ми. Имах най-ярките сънища през живота си, преследвана от хора, които не бях виждала от години. Возех се на предната седалка на черен ван, а челото ми бе облегнато на стъклото. Видях океана. Дърветата. Небето.
По същия начин, по който земята винаги се втвърдява отново след дъжда, долавях как пак се събирам, превръщайки се в едно цяло, състоящо се от парчета. И една сутрин... аз просто се събудих.
В стая, пълна със слънчева светлина.
Премигнах. Тялото и главата ми бяха тежки и мудни, докато се обръщах към източника на светлина. Прозорец, завеси, които рамкираха разцъфнал клон на близко дряново дърво. Стените бяха боядисани в успокояващо светлосиньо, което бе в странен контраст с тъмната сива машина, която пиукаше и светеше около мен.
Болница.
Издърпах се нагоре и срещнах съпротивата на системите, закачени към горната част на ръката ми, които нежно ме подръпваха. Някой ме бе завил с тънък бял чаршаф и ми се наложи да използвам левия си крак, за да го избутам и да мога да се запозная с новата, неочаквана тежест около десния. Гипсова отливка. Дълго бархетно горнище на пижама. Под него ръцете ми бяха здраво превързани и усещах допирането на лента по ключицата ми. Пресегнах се към компреса с марля.