– Затваряй и отивай да спиш – каза Лиъм, който звучеше също толкова уморен.
– Ти затваряй.
В крайна сметка никой от нас не го направи.
На следващата сутрин, съвсем в другия край на града, аз седях като в сандвич между родителите си на диван във фоайето на хотел „Мариот“ в Чарлстън, Западна Вирджиния. Доказателството за това колко препълнен бе той беше фактът, че нито един представител на пресата сякаш не ме забелязваше, докато си стоях там. В без петнайсет тълпите започнаха да се преместват към асансьорите, за да се отправят към голямата конферентна зала.
Докато чакахме, мама продължаваше да настоява, че ми трябва нещо – вода, закуска, книга, лекарство, – докато най-накрая татко се пресегна и постави успокояваща ръка върху рамото ù. Аз го хванах обаче как ме гледа с крайчеца на окото си, все едно държеше да провери дали все още бях там. Това бе начинът, по който затопляхме отношенията си: бавно, тромаво, усърдно.
Баба кръстосваше права и само защото тя спря, разбрах, че някой идва.
Но това не беше Лиъм или Вида – това бе Кейт. Бледата ù руса коса бе загладена назад в спретната конска опашка, а тя бе облечена с рокля и носеше грим. Изглеждаше някак по-угрижена, а лицето ù бе изпито по начин, който караше сърцето ми да се свива. Скочих на крака, а баща ми се пресегна, за да ме задържи, докато тръгвах напред с патериците. Когато ме видя, тя леко забави крачка и така се зарадвах, щом зърнах усмивката да се разтяга върху лицето ù. Ако тя бе започнала да плаче, аз едва ли щях да успея също да се въздържа.
– Толкова се гордея с теб – прошепна тя. – Изпитвам възхищение към теб. Благодаря ти.
Прегърнах я не по-малко отривисто от начина, по който го стори тя, и това ме изпълни: изпълни ме до краен предел с топлината на любовта ù. Когато най-накрая я пуснах и я представих на семейството си, беше ясно, че те вече бяха разбрали коя е тя.
Кейт хвана ръцете ми в нейните.
– Нали можем да поговорим по-късно? Трябва да тичам горе, но не исках да минава нито минута повече, без да съм видяла с очите си, че си добре.
Кимнах и тя ме прегърна отново. Точно когато се отдръпвах назад, тя каза с тих глас:
– Тук има някого, когото няма да се радваш особено да видиш.
Струваше ми се, че знаех точно за кого говори и ù бях благодарна, че ме бе предупредила предварително, така че да мога да се подготвя.
Лиъм, Вида, Нико и Зу слязаха от асансьора, в който тя се качи. Не можах да попреча на широката усмивка да се разтегне по лицето ми. Зу беше първата, която ме достигна – ивица розова рокля, която се стрелна през фоайето, за да дойде и да ме прегърне с ръце през кръста. Нико стоеше отзад, местейки тежестта си от крак на крак, докато аз не го привиках с ръка. Вида нямаше такива угризения. Тя ме удари силно по рамото, което си мисля, че трябваше да се подразбира като „игрив“ поздрав. А Лиъм, осъзнавайки добре, че очите на родители ми са вперени в него, отново им се представи и се здрависа с тях. Той се приближи към мен бавно, давайки ми време да го преценя добре. Косата му бе подстригана и опитомена, а той бе гладко избръснат. Ако беше уморен, това не се забелязваше, но все пак зърнах сянка на тъга в очите му. Когато той ми отправи бегла, срамежлива усмивка, аз му я върнах, а сърцето ми се усещаше така, сякаш бе напът да изскочи от гръдния ми кош.
– Здравейте отново, госпожо – каза той напълно любезно, докато се здрависваше с баба. Тя го целуна по бузата и се обърна към мен с намигване.
Когато ме доближи, Лиъм просто ме хвана за ръката и ме попита:
– Всички готови ли сте за горе?
Беше глупаво да почувствам пристъп на разочарование от това, че не бях получила подобаващо посрещане, но ръцете ми буквално изгаряха от необходимостта да ги прокарам през косата му и да изгладя фините линии по лицето му.
Щом вратите на асансьора се отвориха, аз тръгнах напред, но той ни задържа намясто, позволявайки на родителите ми, Зу, Вида, Нико и още половин дузина други хора да се качат в асансьора.
– Знаете ли какво? – каза Лиъм и махна на баща ми, когато той се пресегна, за да задържи вратите отворени. – Ние ще изчакаме следващия.
И в мига, в който вратите се затвориха, ръката му се плъзна около кръста ми, а другата се вплете в косата ми, и той ме целуна така, сякаш се намирах на косъм от смъртта.
– Здрасти! – каза той, когато най-накрая спря, за да си поеме въздух.
– Здравей – отвърнах аз, хем замаяна, хем без дъх, докато той се навеждаше, за да опре чело в моето. – Трябва ли да се качваме?