Той кимна, но мина още известно време, преди действително да се пресегне и да натисне бутона за нагоре.
Пресконференцията беше предвидена в балната зала на хотела, в която бяха подредени сто стола, три четвърти от които вече бяха заети по времето, в което ние се появихме горе. Щом забелязах, че другите ни бяха запазили места на последния ред в залата, аз почти се разплаках от благодарност. Вече бях започнала да усещам как очите се обръщаха към мен и неприятното чувство щеше само да се допълни от това, ако бяхме в положение, при което цялата зала можеше да се взира в тила ми. Поне ако се наложеше, можех да осъществя чисто бягство. Лиъм, изглежда, долови това и положил ръка в долната част на гърба ми, ме водеше напред към един стол до пътеката.
В момента, в който седнахме на местата си, двама мъже във военна униформа се преместиха надалеч от нас и минаха от другата страна на стаята. Вида им се озъби и им махна, когато те отново погледнаха към нас.
Залата притихна, когато първите хора излязаха на подиума. Всички бяха мъже, някои от тях военни, а други очевидно политици. Последните бяха тези, които се сещаха да се обърнат и да се усмихнат на камерите, преди да седнат. Издишах дълбоко, когато се появи сенатор Круз, последвана от доктор Грей и след това изненадващо от Кейт. Ръката на Лиъм намери моята, когато излезе и Дунди – раменете му бяха изопнати, а очите съсредоточени напред. Той носеше красив тъмносин костюм и раирана вратовръзка, а външният му вид бе довършен от нови очила с тънки телени рамки.
– Загубеняк – дочух Вида да мърмори, но на лицето ù се мъдреше доволна усмивчица.
Надзърнах към Лиъм и открих на лицето му изражение, което бе точно толкова мрачно, колкото моето. Дунди поне се бе увил в прекрасна опаковка, която почти беше достатъчна, за да ме разсее от начина, по който гледаше. Виждала го бях такъв поне десетина пъти – брадичката му стърчеше напред, а очите му бяха сърдити. Това бе изражението на човек, който току-що бе загубил гласуване.
– По дяволите! – промърмори Лиъм. – Това ще е лошо.
Така и беше.
– Благодаря ви, че днес дойдохте тук – започна сенатор Круз, говорейки без да поглежда в листа с бележки, който някой се наведе и постави пред нея. – Последните пет дни бяха истински тест за американската сила на духа и вярвам, че говоря не само от името на моите бивши колеги от Конгреса, но така също и от името на нашите чуждестранни съюзници, когато ви благодаря за съдействието, което ни оказвате, за да изпълним плана с нашите фази на възстановяване. Добрата новина е, че вече сме в осмия ден от първата фаза.
Камери щракаха, щракаха и пак щракаха.
– Бих искала да отделя време и да ви запозная със Споразумението, което подписахме тази сутрин. Моля, запомнете въпросите си за края, когато ще имаме възможност да им отговорим. – Тя си пое дъх и оправи документите си. – Четирите мироопазващи зони, които създадохме, ще останат в сила през следващите четири години. За реконструкцията в големите и малките градове, които бяха унищожени по време на тази борба или от природни бедствия, за които правителството не успя да предостави помощ, във всяка зона ще се грижи мироопазващата коалиция от държави. Подробностите, засягащи това, ще бъдат разискани в последващи, отделни пресконференции.
Тя остави публиката да осмисли чутото, преди да продължи:
– Всяка зона също така ще бъде отговорна за надзора върху неутрализирането на Веществото Амброзия в подпочвените води и в изворите, находящи се в рамките ù, както и за унищожаването на всички запаси от този химикал. Всяка негова по-нататъшна употреба в целия свят, както и всяко използване на младежи, засегнати от ПСИ, като войници, тайни агенти или държавни служители в тази нация или в която и да е друга, е изрично забранено по този договор и ще бъде преследвано съдебно.
Очите на Лилиан обходиха стаята и почти уловиха моите. Тя седна малко по-изправено и погледна измъчено, очевидно знаейки какво ще последва.
– Децата, останали в рехабилитационни лагери, ще бъдат върнати на семействата им в течение на следващия месец. Ние ще предоставим база данни за търсене, за да може да се намери къде пребивава в момента всяко дете, но родителите няма да имат право на достъп до лагерите. Като част от нашето Споразумение, тези места ще бъдат унищожени.
Шокът ме блъсна като удар в лицето. Стаята започна да гърми от гласове – тихи разговори, извикани въпроси и всичко по средата. С крайчеца на окото си видях, че баба се опитва да прецени реакцията ми, но не можех да се насиля да откъсна взор от сцената.