– Животоспасяващата операция, разработена от доктор Лилиан Грей, ще се предоставя безплатно толкова дълго време, колкото тази ужасяваща мутация съществува в нашето общество. На всеки човек над осемнадесет годишна възраст, засегнат от ПСИ, ще бъде позволено сам да реши дали да се откаже от операцията, но тогава ще се изисква да носи специална идентификация. Дали дете на възраст под осемнадесет ще получи лечението, или не, ще зависи единствено от преценката на родителите или настойниците му.
Очите на Лилиан се върнаха обратно на масата.
– Ние имаме заделени няколко километра земя, върху които ще изградим общност за непотърсените деца или за което и да е дете, което чувства, че не би могло да се върне у дома и да е в безопасност. Ще изискваме всички граждани, засегнати от ПСИ, които изберат да не се подложат на процедурата, да изживеят остатъка от живота си в една от тези общности.
Трябва да съм издала някакъв звук на отвращение, защото семейството ми се обърна да погледне към мен.
В същия този момент някой на сцената извика тихо, но яростно:
– Това са глупости!
И този някой бе Дунди.
– Дръжте езика си... – Един от мъжете в униформа му хвърли такъв озверял поглед, който можеше да разтопи някой по-хилав мъж и да го превърне в трепереща локва. Кейт погледна към масата и захапа устната си в опит да скрие усмивката си.
Сенатор Круз се покашля и отново подреди документите си. Преди да успее да започне да говори отново, Дунди вече бе по средата на следващото си изречение.
– Нека да осветим това напълно, става ли? – поде той.
– О, Исусе! – възкликна Лиам и стрелна поглед нагоре, търсейки упование.
– Като осемнадесетгодишен – продължи Дунди – аз най-накрая имам правото да избера какво искам за себе си, но ако направя грешния избор, дали въпреки това все пак ще бъда наказан?
– Моля, запишете вашите въпроси за края. – Но дори докато казваше това, сенатор Круз направи едно малко, почти незабележимо движение с ръцете си, сякаш за да го насърчи.
– Не съм свършил – отвърна Дунди. – Ако аз избера някой потенциално некомпетентен човек да не срязва мозъка ми – моя най-важен орган в тялото ми, – за да го „оправи“, то след това аз ще бъда изпратен в поредния лагер, но този път до края на живота си?
– О, харесва ми – каза баба с удоволствие.
– Това няма да е лагер – каза нетърпеливо един от мъжете в униформа. – Това ще е една общност. А сега ще може ли да се върнем обратно към...
– Общност с огради от бодлива тел? Въоръжена охрана? Вие осъзнавате ли, че като постъпвате по този начин, единственото, което ще постигнете, е да подхраните мнението в Америка и по целия свят, че думата различен означава лош, грозен, опасен. В това няма никаква рехабилитация. Вие просто искате да ни заметете под килима и да се надявате, че времето ще се погрижи за нас. Съжалявам, но това е доста ужасяващо и вие очевидно проумявате това, защото сте прекарали цели две секунди в очертаването на план, който ще засегне хиляди животи, които до момента вече бяха разрушени от една друга група от хора – някои от които вероятно са и в тази стая.
– Хората, засегнати от ПСИ, имат способности, които са опасни и не могат да бъдат контролирани – мотивира се мъжът. – Те могат да бъдат използвани като инструменти, чрез които физически лица да извършват престъпления, да печелят нечестно предимство и да вредят на други хора.
– Така ли? Същото може да направи и купчина пари. Това, което има значение, е какво решава да върши със способностите си човекът. Чрез заключване на някого заради това, че е направил избор за тялото си, който той има пълното основание да стори, това, което вие казвате по същество, е, че, не – вие не ни се доверявате. Нито да можем да взимаме правилни решения, нито да се държим добре с другите. Намирам това за невероятно обидно и, между другото, бих искал да изтъкна, че аз лично като че ли успявам доста добре в момента да контролирам способностите си. Не смятате ли така?
– Да разбирам ли, че мислиш, че на деца на осем, девет, десет би трябвало да бъде позволено да вземат решение, което би могло да промени целия им живот? – Сенатор Круз му даваше контрааргумент, от който той да продължи. Облегнах се леко назад, успокоена, че мнението ми за нея се бе оказало правилно. Тя може и да беше отхвърлена от експертите, с които седеше редом сега, но пък бе измислила идеен начин как да изложи гледната си точка.
– Аз казвам, че децата, на които са откраднали години от живота, са имали време да преценят какво биха избрали, ако имаха възможността да се излекуват от това – продължи Дунди. – Те са могли да помислят върху това, което биха избрали, и могат да вземат едно осведомено решение. Повярвайте ми, това е единственото нещо, за което всеки от нас някога е мислил, докато всеки час от всеки наш ден се контролираше до минутата или когато ни се е налагало да се борим всеки ден за храна, вода и подслон, докато мъже и жени буквално ни ловуваха. Ще сложите границата на осемнайсет, знаейки, че осемдесет процента от всички деца, които досега са били интернирани в лагер, не могат да прекрачат тази граница? На осемнайсет аз бях в лагер за една година. Една от най-добрите ми приятелки бе в нейния в продължение на шест години, но тя в момента е едва на седемнайсет. И тя сега ще трябва да се подложи на решението, взето от същите тези хора, които я изпратиха там от самото начало?