– Какво се случи с Нико?
Е. Това не го очаквах.
– Тук е. Не го ли видя?
Раменете му се надигаха и спаднаха успоредно със следващото дълбоко вдишване, което той направи.
– Искаш ли да говориш за нещо с него? – попитах го аз. – Може би за нещо, за което съжаляваш?
– Съжалявам единствено за това, че загубих контрол над ситуацията. Но... това няма значение. Ще измисля начин да се справя и да деактивирам устройството, което тя ми сложи. Да си върна всичко обратно. Мога да го сторя. Повече отвсякога съм по-близо до правилните хора. Мога да намеря баща си, където и да се е скрил. Мога да го сторя.
И някак знаех, че това щеше да е неговият отговор. Защото именно това беше Кланси в същността си: някой, който винаги бе имал всичко, но все още се нуждаеше от повече. И все искаше единственото нещо, което никога нямаше да успее да получи.
Но когато ме погледна, тъмните му очи сякаш бяха потънали обратно в черепа му, което ми подсказа нещо друго – че може би това, което той наистина искаше, това, което той не можеше да признае на глас, бе точно същото нещо, което майка му бе желала през всичките тези години. Гордостта играеше опасна игра в сърцето му, воювайки с изтощението. Долових как се поколебах. Пръстите ми се свиха в юмруци, когато си помислих за всички животи, с които си бе играл така коравосърдечно, и за добрите, които бяха изгубени, така че той да може да намери начини за оцеляване.
Но там, някъде назад в ума ми, беше и онова момче върху масата за преглед – уплашено, само и горящо от безпомощна ненавист.
Онова със сладката усмивка, която вече живееше само в паметта на майка му.
Знаех какво щеше да направи той, ако ситуациите ни бяха разменени, и не можех да пренебрегна тихия гласец, който ми нашепваше да сторя точно това – да си тръгна и да оставя болката и унижението да набъбват в него като раково образувание, докато не го изпиеха. И само това бе достатъчна причина, за да преосмисля нещата. Защото без значение колко пъти се бе опитвал, така и не бе успял никога да ме изгради по свой образ. А оттук насетне нямаше да има тази възможност.
Това не бе, за да го освободя от вината му.
Това не бе, за да го накажа.
Това не беше нищо друго освен един акт на милосърдие.
Между нас нямаше бариери или блокажи. Животът му се разля през ума ми, въртящ се в цветове и звуци, които досега никога не ми бе позволено да видя, а и не бях достатъчно силна, че да им устоя. Взех онова, което можех, и го замених с нещо по-добро. Върху него никога не бяха правили тестове, никога не бе определян като Оражев, никога не бе попадал в Ийст Ривър или в Калифорния. Имаше неща, които съзрях – тайни, толкова ужасяващи, които никога нямаше да пожелая да ги стоваря върху друг, като му ги споделя. Съсредоточих се върху яркостта. Оставих го само с това – простичката история, че през цялото време е бил с майка си, че през всичките тези години ù бе помагал и че обичта, която все още изпитваше към нея, беше добро и чисто нещо, за което трябваше да се държи.
И щом се обърнах да си вървя, освобождавайки съзнанието му за последен път, той отново погледна през прозореца към реещите се косове, които си играеха един с друг, пърхащи из синьото небе... и се усмихна.
Тръгнах обратно по коридора с очи, приведени надолу, и мисли в пълна бъркотия. Не забелязах жената, която излезе от дамската тоалетна, докато не се сблъсках с нея и не се оказах с уста, пълна с яркочервените ù къдрици.
– Съжалявам – казах аз, разплитайки себе си. – Съжалявам... Не внимавах къде ходя.
– За мое щастие – отвърна жената с тих и отработен глас. – Опитвам се да те открия в продължение на дни. Как е кракът, хлапе?
При тези думи вдигнах поглед нагоре и най-накрая осъзнах кой бе това. Алис. Тя днес се бе издокарала. Заменила беше изтърканите дънки и палтото, с които я бях видяла на мястото на срещата ни, с костюм, който не ù стоеше много добре. Косата ù беше пусната – дива грива около раменете ù, пригладена назад от чифт очила с дебели рамки и химикалка, която тя най-вероятно бе забола там, а после бе забравила.
– Бил е и по-добре – казах аз, оглеждайки я предпазливо.
Съзнавайки, че не отвърнах на усмивката ù, тя въздъхна.
– Виж, хлапе, ако това е заради разказването на историята ти, да знаеш, че не смятам да ти се извинявам. Аз имам задължението да разкривам фактите, истината... А истината тук е, че това бе невероятна история. Има някои части от информацията, които би могла да ми доразясниш, ако имаш втори...