– Няма.
Алис се отмести неловко и като че ли току-що си спомни какво представлявах и какво можех да направя. Тя сниши глас и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не слушаше.
– Имам информация, че сенатор Круз е говорила с теб и някои други за някакъв вид Програма – свръхсекретни неща. Доста храбро от нейна страна, имайки предвид, че току-що каза на цялата стая, че на всяка нация е забранено използването ви в каквито и да било военни или тайни служби.
Аз потиснах реакцията си и се опитах да си предам беизразно изражение. Все още не. Но не се съмнявах, че разговорът предстоеше.
Минах крачка настрани и тя ме последва, препречвайки пътя ми още веднъж. Ако отначало не бях в настроение за подобни неща, то сега съвсем бе изчезнало.
– Трябва да те предупредя. Наистина не откликвам по най-добрия начин, когато ме приклещят в някой ъгъл.
Алис вдигна ръце.
– Ясно. – Ръката ù изчезна в закачената на рамото ù чанта и тя затърси нещо – визитка. – Ако някога пожелаеш да говориш – каза тя, – може да ми се обадиш по всяко време. Аз ще съм цялата слух.
Изчаках я да изчезне обратно в балната зала и след това скъсах визитката надве, захвърляйки парчетата на пода. Обърнах се към залата точно навреме, за да видя как Зу и Вида се изнизват, държейки се за ръце и тичайки към асансьорите. A миг по-късно Лиъм и един припряно изглеждащ Дунди се появиха.
– Ах! – Дунди тръгна към мен, а изражението му бе строго. – Трябва да позволиш на този крак да си почине...
Лиъм пусна рамото му и грабна ръката ми.
– Да тръгваме, да тръгваме...
– Какво става? – попитах аз и надзърнах към балната зала, докато я подминавахме. Имаше човек на подиума, който държеше реч, но иначе мястото имаше точно същия вид, в който го бях изоставила.
– Бягство от затвора – каза Лиам, а очите му пламтяха ярко, когато асансьорът отвори врати и ни привлече навътре. – Доверете ми се!
Страхът освободи хватката си върху гърлото ми и ние продължихме пътешествието с асансьора чак долу до подземния гараж. Лиъм подскачаше на пети през цялото време, а Дунди го гледаше със съмнение, докато ни извличаше обратно навън.
Лиъм извади връзка ключове от джоба си и вдигна черната пластмасова аларма нагоре, ослушвайки се за звука от отключващ се автомобил. Вида и Зу се появиха зад един от редовете с паркирани коли и се затичаха към пиукащия, мигащ, прашасал джип с номера от Аризона.
– Ти си смешен – информира го Дунди, докато вървеше към колата и разхлабваше вратовръзката си. Но, така или иначе, той се качи вътре с лек намек за усмивка върху лицето си.
Хванах Лиъм за ръката, мразейки начина, по който погледът му се сведе надолу, когато попадна на очите ми.
– За какво е всичко това?
Знаех как изглежда отказът да приемеш реалността и в това тук имаше нюанси от него – упоритото нежелание да признаеш, че нещо е погрешно. Нещо в Лиъм се бе преобърнало и като че ли то никога отново нямаше да се възстанови на мястото си.
– Става въпрос за.... – Той прокара ръка назад през косата си. – Става въпрос за това как от тук нататък всичко ще е различно. Ти ще се върнеш към Вирджиния със семейството си, а аз ще отида в Северна Каролина с моето. И ако искаме да се видим, аз ще трябва да поискам разрешение, за да взема колата. Ти ще трябва да го обсъдиш с родителите си, за да получиш одобрението им. Ще се наложи да живеем според набор от правила, които не сме имали от години, и докато в това има и донякъде нещо прекрасно, аз просто искам... Искам да забравя за малко. Да надбягам болката. Един последен път, искам просто да отида някъде, където никой друг да не може да ни намери.
Усмихнах се и поех ръката му, когато той ми я предложи. Той ни поведе бавно и внимателно край задната част на колата. Отвори вратата и ми помогна да се кача на пасажерската седалка отпред, прикрепяйки грижливо и моята странно обемиста гипсова отливка. После се наведе, за да сложи предпазния ми колан, и го използва като извинение, за да ме целуне отново.
– Къде отиваме? – извика му Дунди, докато Лиъм претичваше отзад зад колата, за да стигне до шофьорската врата.
– Тихо, скъпи – каза кротко Вида и положи ръка върху крака му.
– Да, скъпа – изръмжа в отговор Дунди.
В непосредствена близост до тях Зу грейна.
Аз все още се усмихвах, когато Лиъм си постави колана и се обърна, за да попита групата:
– И така, екип. Накъде? Предполагам, че имаме около час, преди конференцията да завърши, а и за пръв път имаме бензин за хабене.
– Вие преди така ли сте се придвижвали? – поинтересува се Вида на глас. – Направо е истинско чудо, че тъпанари като вас са оцелели.