– Добре ли си? Ранена ли си?
– Не, бабче. Тя умира. Ще кърви до смърт в краката ти – Вида врътна очи. – Взе ли каквото ти трябваше?
– Да...
– Прощавай, че се притеснявам за приятелката си – изръмжа Дунди, като се обърна обратно към нея. – Разбирам, че това е непонятна идея за всеки психопат...
– Този психопат спи на по-малко от метър от теб – припомни му Вида, а гласът ù бе изпълнен със сладост и светлина.
– Еха! Имаме такива страхотни приятели – промърмори Лиъм, но аз вече се бях откъснала от разговора. Коул погледна към нас, а веждите му се извиха нагоре с тих въпрос. Кимнах му, ала той се обърна, за да погледне към жената, стояща край него.
Тя бе на средна възраст, с кожа с цвят на маслина, набраздена от бръчки и очевидно напрежение. Това, което някога бе представлявало скъпа тъмносиня рокля, сега бе със скъсан шев на полата, а косата ù беше провиснала от кок, в който цели участъци бяха сиви – било то заради циментовия прах или от възрастта. Големи тъмни очи огледаха стаята и се спряха при вида на децата.
– Знаете ли кой е това? – попита Коул.
– Цивилна, която вече може да ни идентифицира всичките и да ни предаде на военните – изстреля обратно Сен.
– Казвам се Анабел Круз – каза жената с изненадващо количество достойнство за човек, който накуцваше върху счупени високи токчета.
– За бога, тъпаци! – възмути се Коул, след като това бе посрещнато от празни погледи. – Един от сенаторите на Калифорния? Връзки с международната общественост на Федералната коалиция? Тя работеше по установяването на контакти и договарянето на евентуална подкрепа от страна на други нации.
Сен не изглеждаше впечатлена. Тя отново се обърна към Коул с ръце на кръста.
– Ти дори опита ли се да провериш самоличността ù? След като е била от Федерелната коалиция, защо не е в някой от лагерите?
– И сама мога да отговоря на това – намеси се сенатор Круз, а очите ù присветваха. – Когато нападението започна, бях на среща с Разпространение извън щаба ни.
– Нелегалната новинарска организация ли? – попита Гейтс.
Лиъм се обърна и ме погледна объркано. Обясних му тихо, с възможно най-малко думи. Тази група се бе появила преди две-три години. По мое мнение това бяха главно репортери и редактори, които бяха попаднали в черния списък на Грей за отразяване на „опасни“ теми като бунтове и протести, след което им се бе наложило да се крият.
Той отвори уста, а в очите му се появи някаква искра.
– Което... да... – Коул погледна към другите агенти. – Разбирам, че това определено издава нещо за здравия ù разум, но...
– Моля? – Сенаторът скръсти ръце пред гърдите си.
– Той иска да каже, че Разпространение определено не се славят с истории, които се разчуват. Те се добират до секунди слава тук и там, преди Грей да успее да ги заглуши – обясни Сен, докато отново преценяваше жената. – Онлайн, в сайтовете на социалните медии, които все още не са били блокирани – бързи-и-мръсни памфлети. Достигат до прекалено малко хора. Не успяват да свършат почти нищо.
Това определено бе нещо, за което Коул и Сен бяха на едно мнение.
– Тя и репортерът са останали хванати в капан в града – Коул уведоми другите. – Аз бях навън и си вършех обичайните проверки, когато чух, че военните атакуват близката сграда. Те издирваха него, а не нея. Застреляха го намясто и вероятно щяха да сторят същото и с нея, ако тя не се беше идентифицирала.
– И ти се намеси като спасител на бял кон – Сен завъртя очи. Омразата, която изпитвах към тази жена, започваше да обърква правилната ми преценка. Усетих как направих крачка напред. – И ти успя единствено да ни доведеш още едно гърло за хранене.
– Като говорим за... – Коул свали пълната раница от рамото си и я метна на единия от Зелените. – Намерих един магазин за сокове, в чиито хладилници все още има прилична храна. Не е много, но е по-добре от боклуците, които ядем.
Момичето изглеждаше така, сякаш той ù бе подал торта за рожден ден, която лично бе изпекъл и глазирал. Дунди бе вече край нея и разтваряше ципа. Стана толкова бързо, все едно се беше телепортирал. Другите го последваха, благодарейки на Коул и опитвайки се да му предадат обратно цяла ябълка.
– Няма нужда. Все пак благодаря – Когато той се обърна обратно към Сен, усмивката му още бе на мястото си и само се разшири под погледа ù, изразяващ пълно презрение. – Малко съм изненанадан, Сен. Мислех си, че ще си във възторг да имаме някого подобен в екипа. Веднъж щом се махнем оттук, тя ще е невероятно полезна в това да информира останалата част от света за нещата, което правим. – Каза той накрая, а тонът на гласа му беше закачлив. – Нали отваряме нова страница?