— Ще отида — каза Кастило.
— Господин Певснер ще бъде изключително доволен — каза американецът.
„Този тук ме мисли за задник и иска да го знам. За нещастие, прав е. Хванаха ме точно както биха хванали някой идиот.“
Кастило подсуши ръцете си.
— Колата е отвън — каза американецът. — Аз се погрижих за сметката ти.
— Благодаря — каза Кастило, а наум добави: „Каза задникът учтиво.“
Колата, спряна до тротоара, беше нов „Мерцедес 220“, със силно затъмнени стъкла и табела с чешки номер. Другият източноевропеец стоеше до колата и държеше задната врата отворена. По-едрият източноевропеец седна на предната седалка, американецът направи знак на Кастило да се настани на задната.
— Ще бъде доста тясно тук, страхувам се. Кажи „здравей“ на Ингрид.
Жената, която Кастило смяташе за съпруга на американеца, вече беше в колата. Усмихна му се.
— Guten abend, herr Gossinger — каза Ингрид и му подаде ръка.
— Guten abend — отговори Кастило.
Сега успя да забележи, че жената е изключително привлекателна с пищна и красива червена коса.
„Много по-красива е, отколкото си я спомням. Просто не съм й обърнал достатъчно внимание преди. Дали ужасът не е убил сексуалното ми желание, или пък тази част от мозъка ми е абсолютно запълнена с неприличните образи на Патриша Уилсън?“
Американецът също седна на задната седалка и наистина стана малко тясно — той усещаше бедрото на Инге до своето — но вратата успя да се затвори.
— Инге работи в пражкия ни офис — каза американецът. — Освен всичко друго, което прави, тя ни осигурява колите, които използваме. Изпраща ни ги от Прага.
„Какво, по дяволите, прави той? Казва ми, че Инге е на мое разположение? Или дори, че ако съм добро момче, ще ми дадат Инге за награда? Или просто се опитва да води учтив разговор?“
— Познавате ли Прага, хер Госингер? — запита го Инге, когато колата потегли.
— Да — отговори учтиво Кастило.
(СЕДЕМ)
Другата кола също беше черен „Мерцедес“, също нов, но по-голям, като този на Ото Гьорнер, 600, с двигател V–12. Стъклата му също бяха тъмни и също беше с табела с пражки номер. Беше паркиран странично и заемаше мястото на три автомобила, на равната чакълеста алея пред Кобенцъл, която беше оградена със стоманена, висока до кръста стена, която трябваше да предпази хората от падане надолу по хълма. Нямаше други автомобили, макар да имаше място за поне още седем или осем.
Висок и тъмнокож мъж, добре облечен, се беше облегнал на металните предпазни перила и пушеше дълга кафява пура. Друг едър и мускулест източноевропеец се беше подпрял на предната броня на „Мерцедеса“. До него имаше малка сгъваема масичка, подобна на маса за игра на карти, но по-малка. На нея имаше бутилка коняк, две чашки и малка дървена кутия. Високият мъж, който изглеждаше към края на трийсетте, се обърна и хвърли поглед към малкия „Мерцедес“. Американецът слезе от него и Кастило го последва. Американецът се върна в колата.
— Хер Госингер? — запита високият мъж на немски.
Кастило отиде при него и му подаде ръка.
— Аз съм Госингер — каза той. — А вие сте хер Певснер?
— Защо не? Какво значение има името? — каза Певснер с топла усмивка.
Певснер говореше свободно немски с берлински акцент. Следващото, което Кастило забеляза, бяха очите му. Бяха големи, сини и необикновено ярки.
„Питам се дали не взема нещо.“
Ръкостискането на Певснер беше твърдо, без да бъде агресивно. Кастило забеляза, че зъбите му са не само здрави, но и изключително чисти. Невинаги беше така при руснаците.
„Е, предполагам, че когато прави цяло състояние от търговия с оръжия, човек може да си позволи добър зъболекар.“
— Кажете ми, хер Госингер — запита Певснер, — пушите ли случайно пури?
— Да.
Певснер взе дървената кутия, която всъщност беше кутия за пури с овлажнител, и я подаде на Кастило.
— Опитайте една от тези. Те са от добрите „Апмен“ — каза той.
— Моля? — запита Кастило и взе една.
— От завода на Канарските острови — каза Певснер. — Не мисля, че съществува някакво съмнение, че са много по-добри от „Кастро“, които се произвеждат в Куба в завода, които са отнели от „Апмен“ в името на народа.
— Чух за това — каза Кастило. — Благодаря ви.
„Изглежда, един търговец на оръжие може да си позволи наистина хубави цигари. И голям черен мерцедес.“
Певснер му подаде сребърна ножичка и Кастило подряза пурата си. След това Певснер му подаде запалка „Дънхил“ и Кастило внимателно запали пурата си, вдъхна два пъти дълбоко и каза: