— Много са добри, наистина. Благодаря, хер Певснер.
— За мен е удоволствие, хер Госингер — каза Певснер. — Сега, друг въпрос. Обичате ли френски коняк?
— Да.
Певснер взе бутилката и напълни три четвърти в една от чашките, а в другата добави повече за себе си.
„Чашките не са малки, в онази има доста алкохол.“
Кастило взе чашката си и започна да затопля дъното й в ръката си.
— Сега вече имаме всичко, за да наблюдаваме как мракът пада над Виена — каза Певснер. — Но както е известно на авиаторите, мракът не пада, той изгрява. Не е ли така?
— Така съм чувал и аз — каза Кастило.
— Кажете ми какво мислите за коняка? — запита Певснер.
Кастило вдигна показалец, за да покаже, че има нужда от малко време, после в продължение на около двайсет секунди разклаща коняка в чашката си. Сетне отпи.
— Много е добър — каза той.
„Търговците на оръжие пият първокачествен коняк. Кой казва, че не си струва да се извършват престъпления?“
— Доволен съм — каза Певснер и му се усмихна. — Вие изглеждате приятен човек — продължи Певснер. — Наистина съм доволен, че не е необходимо да ви украсявам със знака, който индийките носят за красота.
— Извинете ме?
С внезапно и рязко движение — толкова бързо, че Кастило нямаше време да извърне глава — Певснер докосна Кастило в центъра на челото с показалеца си.
„За какво, по дяволите, е всичко това? Знакът, който индийките носят за красота? Исусе Христе! Той говори за дупка от куршум в центъра на челото ми!“
Певснер взе чашката си с коняк и я занесе до предпазната ограда. Остави много внимателно чашката върху нея, запали нова пура и се облегна на оградата, като отпусна тежестта на тялото си върху дланите. След миг хвърли поглед през рамо, после махна с лявата си ръка — знак за Кастило да се присъедини към него. Кастило се подчини. Певснер посочи към Виена.
— Ето я — каза той. — Лежи пред нас. Както е лежала и пред император Франц Йозеф, а преди него и пред Наполеон. И сме тук тъкмо навреме. След малко ще започнем да виждаме мрака, който, както знаете, ще изгрее и постепенно ще замаскира Виена.
— Предполагам, че ще го видим — каза Чарли.
— Да, а ние пием приличен коняк и пушим наистина добри, според мен, пури и когато мракът престане да се издига от земята, ще видим море от светлини под себе си. Надявам се, че ще бъдете мой гост за вечеря.
— Много мило от ваша страна — каза Кастило.
„Два последователни безсъдържателни отговора. Браво, Чарли! Очаровай този човек с бързия си ум и остроумието си.“
— При тези обстоятелства няма ли да е по-добре да сме честни един с друг? Защото това може да бъде началото на — както и се надявам, че ще бъде — дълго и полезно за двама ни познанство.
„Какво е намислил? Дали не се кани да ми плати, за да не споменавам името му в печата?“
— Ще бъде чудесно, хер Певснер — каза Кастило.
— Искрено се надявам, че говорите, каквото мислите, майор Кастило — каза Певснер на английски.
„Исусе Христе!“
— Моля ви, не се дръжте така, все едно нямате представа какво искам да кажа — каза Певснер.
— Как, по дяволите, открихте? — запита Кастило след дълга пауза.
— Всъщност няма значение, нали? Но мога да разбера любопитството ви. — Певснер наклони глава към по-малкия мерцедес. — Преди да започне работа за мен, Хауърд работи в продължение на двайсет години за ФБР.
— Това първото име ли е или фамилията?
— Хауърд Кенеди — каза Певснер. — През годините нашите отношения се промениха и от чисто делови станаха приятелски. Наричам го на първото му име.
На мрака му беше необходимо изненадващо кратко време да се издигне над земята. И Виена се превърна в море от светлини.
Певснер не каза нищо повече. Отпиваше от коняка си и вдишваше с наслада от пурата си. Тя загасна веднъж и той я запали отново със златната запалка „Дънхил“, след което любезно я предложи на Кастило.
— Моята още гори, благодаря — каза Кастило.
Накрая Певснер каза:
— Е, няма какво повече да се види. Освен ако не останем тук до изгрева на слънцето. Да тръгваме ли?
— Чудесно — каза Кастило.
Певснер тръгна към големия „Мерцедес“. Светлината беше достатъчна, за да може Кастило да види как единият източноевропеец побърза да отвори задната врата. Певснер направи знак на Кастило да влезе преди него. Като влезе, той видя, че Хауърд Кенеди се е настанил на предната седалка.
„Предполагам, че Инге не пътува с шефа.“
Кенеди се обърна и му подаде ръка над облегалката.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Кастило. В определени кръгове имате страхотна репутация.